Вече бяха дошли и другите родители, общо дванайсет души, а Шарън бе изтичала по стълбите, за да потърси тоалетната. Малко преди това младите музиканти се бяха отбили да се видят с тях. Облечена в бяла сатенена рокля, с наниз перли на вратлето, Харли изглеждаше съвсем зряла. Приятелката на Харли — Барбара Матис, която стоеше до нея, също беше спокойна и ведра — същинска бъдеща дива. Худ знаеше, че Шарън е побягнала именно след като е видяла Харли. Жена му не обичаше да плаче пред чужди хора. Харли ходеше на цигулка още от четиригодишна, когато я обличаха в гащеризонче. Худ бе свикнал да я вижда именно във всекидневни дрехи — момичето не се беше обличало официално дори когато бе печелило многобройните си награди. А сега се бе появила от гримьорната като истинска изпълнителка и жена, и Худ и Шарън се бяха трогнали до сълзи. Той попита дъщеря си дали се притеснява. Харли отвърна, че не. Композиторът бил свършил тежката работа. Момичето беше съвсем спокойно, изобщо не се беше уплашило от обстановката.
Худ се позамисли и си рече, че се чувства уязвим не толкова заради начина, по който възприема сградата на ООН — като огромна мишена, а заради този миг, заради тази повратна точка в живота си.
Беше му много самотно в огромното фоайе, стигащо на височина чак до четвъртия етаж. Беше се откъснал от много неща. Децата си растяха, той бе сложил край на блестящата си кариера, беше се отчуждил от жена си, беше се разделил с хората, с които бе работил рамо до рамо цели две и половина години. Уж бе на попрището жизнено в средата, а се чувстваше уязвим, сякаш нямаше никаква власт над живота си.
И той не знаеше къде да търси причината. Всички, които свързваше с Оперативния център: Боб Хърбърт, Майк Роджърс, Даръл Маккаски, компютърният гений Мат Стол, дори покойната Марта Маккол, не бяха семейни. За тях работата беше всичко. Същото важеше и за полковник Брет Огъст, оглавяващ групата за бързо реагиране. Дали Худ беше объркал личния си живот, защото бе работил с тези хора? Или обратното, те го привличаха, понеже искаше да живее като тях?
Ако вярно беше второто, щеше да му бъде доста трудно да позакърпи положението и да спаси брака си. Дали да не поговори с Лиз Гордън, докато все още имаше право да се допитва до психоложката в службата? Всъщност и тя нямаше семейство и работеше по шейсет часа седмично — почти не се свърташе вкъщи.
Худ видя, че Шарън се връща по витата стълба в другия край на фоайето. Беше облечена в модно бежово сако и панталон, и изглеждаше страхотно. Мъжът й го беше казал още в хотела, от което стъпката й бе станала по-напета. Шарън му се усмихна и се приближи, а той й отвърна на усмивката. Изведнъж обзелото го чувство за самотност се поразсея.
При тях дойде млада японка. Носеше тъмносин костюм, на горното джобче на сакото бе забодена ламинирана значка, върху която бе написано името й, а върху лицето си беше лепнала лъчезарна гостоприемна усмивка. Беше се появила откъм малкото фоайе в източната част на сградата на Общото събрание. За разлика от голямото фоайе в северната част, малкото излизаше на площада пред високата сграда на Секретариата. Освен кабинетите на страните членки, в Секретариата се намираха и заседателните зали на Съвета за сигурност, на Икономическия и социалния съвет и на Съвета за попечителство. Родителите на младите цигуларки се насочиха именно натам. Трите величествени зали бяха разположени една до друга и гледаха към река Ийст. Кореспондентският пункт на ООН, където отиваха родителите, се намираше в другия край на фоайето, пред залата на Съвета за сигурност.
Младата екскурзоводка се представи като Како Ногами. След като родителите я последваха, тя се впусна да им разказва за сградата.