— Да вървим! — подкани Вандал и забърза по коридора.
Барон и Даунър го последваха. Петимата продължиха нататък. Единственото, което ги делеше от заседателната зала на Съвета за сигурност, бяха четирите трупа и хлъзгавият от кръвта под.
9.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Събота, 19:34 ч.
Всички родители в пресцентъра чуха и усетиха трясъка долу. Помещението нямаше прозорци и те не успяха да видят какво точно е станало.
Първата мисъл на Пол Худ бе, че долу се е взривило нещо. Същото решиха и други родители, завтекли се да се уверят, че децата им не са пострадали. Но точно тогава в кореспондентския пункт влезе господин Дилън, който помоли всички да не излизат и да запазят спокойствие.
— Току-що се връщам от Съвета за сигурност — допълни мъжът от охраната. — Децата са добре. Повечето делегати също са там и очакват генералния секретар. Охраната всеки момент ще евакуира децата и делегатите, а после и вас. Ако запазите спокойствие, всичко ще бъде наред.
— А знаете ли какво е станало? — попита един от родителите.
— Не съм сигурен — отвърна Дилън. — Доколкото разбрах, някаква камионетка минала през преградата и навлязла в двора. Поне това видях през прозореца. Но все още никой не знае със сигурност…
Не се доизказа, прекъснат от пукотевицата долу. Явно се стреляше. Дилън включи радиостанцията.
— Тук „Свобода-седем“, търся централата — каза той.
Чуха се писъци и шум. После някой съобщи от другия край на линията:
— Има нападение, „Свобода-седем“. Не сме установили кой е проникнал в сградата. Идете при „Еверест-шест“, код червен. Повторете!
— „Еверест-шест“, код червен — изрече Дилън. — Тръгвам незабавно. — Той изключи радиостанцията и се запъти към вратата. — Връщам се пред залата на Съвета за сигурност, за да изчакам другите от охраната. Много ви моля, всички останете тук.
— А кога ще дойде подкреплението? — подвикна един от бащите.
— След няколко минути — отвърна Дилън.
После излезе. Вратата щракна след него. Спусна се тишина, нарушавана само от виковете някъде в сградата.
Най-неочаквано един от бащите се втурна към изхода.
— Отивам да прибера дъщеря си — каза той.
Въпреки че мъжът беше по-едър, Худ му препречи вратата.
— Недейте.
— Защо? — подвикна настойчиво другият.
— Защото само ще пречите на хората от охраната, на лекарите и пожарникарите — поясни Худ. — Сам чухте, в сградата са проникнали нападатели.
— Точно заради това трябва да изведем децата — намеси се и друг баща.
— Не бива да се месите — възрази Худ. — Тук сме на международна територия. Тук американските закони не важат. Охраната вероятно ще стреля по всеки непознат.
— А вие откъде знаете?
— След като напуснах Лос Анджелис, съм работил в държавно разузнавателно управление — поясни Худ. — Виждал съм как хората гинат само защото са се озовали в неподходящ момент на неподходящо място.
Съпругата на мъжа дойде при тях и го хвана за ръката.
— Много те моля, Чарли. Господин Худ е прав. Остави властите да се оправят.
— Но дъщеря ни е там — не мирясваше Чарли.
— Моята също е там — напомни му Худ. — И няма да й помогна с нищо, ако се оставя да ме убият.
Чак сега си бе спомнил, че Харли наистина е там и е изложена на голяма опасност. Погледна Шарън, която стоеше вдясно, в ъгъла. Отиде при нея и я прегърна.
— Пол — прошепна тя. — Мисля… че трябва да сме заедно с Харли.
— Скоро и това ще стане — успокои я мъжът й.
Отвън в коридора се чуха стъпки, последвани от автоматична стрелба. Отекнаха писъци, викове, още стъпки. После стана тихо.
— Кой стреля — охраната или нападателите? — попита Чарли някак напосоки.
Худ не знаеше. Остави Шарън и отиде при вратата. Приклекна, да не би да стрелят и по вратата, и махна на останалите да стоят по-надалеч. Сетне се изправи и завъртя лекичко сребърната ръкохватка. Открехна вратата.
В коридора, между пресцентъра и залата на Съвета за сигурност, имаше четири трупа — все на хора от охраната на ООН. Който ги бе застрелял, се бе омел, оставяйки след себе си кървава диря. А тя водеше към залата на Съвета за сигурност.