— Точно така — потвърди Хърбърт.
Роджърс кимна и се изправи бавно — с тия проклети бинтове едвам се движеше.
— Боб, поеми за малко нещата тук.
Хърбърт се изненада.
— Защо? Да не ти е зле?
— Не, чувствам се прекрасно — отвърна Роджърс. — Заминавам за Ню Йорк заедно с отряда за бързо реагиране. Щом пристигна, ще ми трябва и място, откъдето да ръководя нещата. За предпочитане по-близичко до Обединените нации. ЦРУ сигурно имат в квартала някоя тайна квартира.
— Ако не ме лъже паметта, квартирата им се намира от другата страна на улицата — потвърди Хърбърт. — Източната кула на небостъргачите близнаци, разположени на площада пред ООН. Май за прикритие им служеше спедиторска фирма с името „Дойл“. Така колегите от ЦРУ държат под око разни мошеници, представящи се за дипломати, и събират по електронен път разузнавателна информация.
— Можеш ли да уредиш да ни пуснат там?
— Ще опитам — изкриви той устни.
Погледна вкиснат Лоуел Кофи, който седеше от другата страна на масата. Роджърс го забеляза.
— Какво има? — попита той.
— Майк, не стоим на твърда почва по отношение на отряда за бързо реагиране.
— В какъв смисъл? — настоя генералът.
— Във всякакъв — вдигна рамене шефът на разузнаването.
— По-точно? В морален? В законов? В материално-техническо отношение?
— Казах ти вече, във всякакъв — натърти Хърбърт.
— Сигурно съм малко наивен — подметна Роджърс, — но какво лошо има в това, че военно подразделение, обучено да се противопостави на терористи, отива да окаже помощ и да обезвреди нападателите? Защо да сме уязвими, било то от гледна точка на морала, на закона или на материално-техническата обезпеченост?
Юрисконсултът Кофи също се намеси:
— Като начало, Майк, ООН не е отправяло към нас искане за помощ. А това вече е срещу теб.
— Така е — съгласи се Роджърс. — Но се надявам да го уредя на място, особено пък ако терористите започнат да избиват заложници. Даръл Маккаски се е свързал чрез Интерпол с охраната на Чатерджи…
— Равнището е много ниско — напомни му Хърбърт. — Шефът на охраната в ООН няма да обърне особено внимание на сътрудника на генералния секретар, който му съобщава нещо чрез човек от Интерпол в Мадрид.
— Не се знае — възрази Роджърс. — Всъщност не знаем нищо за шефа на охраната, нали?
— Подчинените ми преглеждат досието му — отвърна Хърбърт. — Досега не сме си имали вземане-даване с него.
— И въпреки това сега е притиснат до стената и вероятно ще потърси помощ отвън — напомни Роджърс.
— Но това не е единственият проблем — включи се отново Кофи.
Генералът погледна за кой ли път часовника върху компютъра. Вертолетът щеше да пристигне след по-малко от двайсет минути. На Роджърс не му беше до спорове.
— Държавите, които не са засегнати от случващото се, ще нададат страхотен вой, че американски специални части кръстосват из сградата на Секретариата.
— Откога се съобразяваме с наранените чувства на иракчаните и французите? — ядоса се Роджърс.
— Тук става въпрос не за чувства — натърти юрисконсултът, — а за международно право.
— Божичко, Лоуел, та нали терористите са нарушили това право! — възкликна генералът.
— Това не означава, че можем да го нарушаваме и ние — отвърна Кофи. — Дори и да престъпим някой международен закон, досега всички действия на отряда за бързо реагиране са били съобразени с правилника на Оперативния център… и с американските закони. Винаги сме искали разрешение от Комисията за разузнавателните служби към Конгреса…
— И пред военен съд да ме изправят, пет пари не давам, Лоуел — прекъсна го рязко генералът.
— Говорим не за личната вина, а за оцеляването на Оперативния център — напомни му Кофи.
— Съгласен съм — рече Роджърс. — За оцеляването ни като част, която успешно се бори срещу тероризма…
— Не — спря го Кофи, — като орган на американската държава. Нека ти напомня, че според правилника имаме право да предприемаме действия, „когато на непосредствена и неоспорима опасност са изложени една или друга държавна институция или животът на американците, служещи в тази институция“. А този случай е по-различен. Предприемеш ли нещо, няма никакво значение дали акцията ще бъде успешна, или ще се провали…