Роджърс погледна Лиз Гордън. И тя не беше особено щастлива.
— Е? — подкани генералът.
— Какво „е“? — отвърна Лиз. — Не съм съгласна с теорията за мълчанието, която ни изложи Боб, но и аз няма да те спра. Сега си припрян и нетърпелив, наумил си си да действаш, не изключвам и да искаш да си го излееш на някого заради всичко, което ти причиниха похитителите в долината Бекаа. Но не смятам, че си неуравновесен — най-малкото от гледна точка на психологията. За законите не знам.
Роджърс се извърна отново към Хърбърт.
— Ще се опиташ ли да ми уредиш да ползвам тайната квартира на ЦРУ?
Другият мъж кимна. Роджърс погледна Кофи.
— А ти, Лоуел, ще се свържеш ли с Комисията за разузнавателна дейност към Конгреса? Може би ще свикат извънредно заседание.
Кофи беше стиснал тънки устни и потропваше със старателно поддържани нокти по масата. Юрисконсултът може да беше всякакъв, но бе безупречен професионалист. Дръпна ръкава на сакото и си погледна часовника.
— Ще потърся сенатора Уорън на мобилния телефон — обеща той. — От всички членове на Комисията той ни подкрепя най-много. Но си е доста трудно да откриеш сенаторите и в работни дни, камо ли в края на седмицата, и то вечер.
— Разбрах — рече Роджърс. — Благодаря ти. И на теб, Боб.
— Винаги на твое разположение — каза Хърбърт.
Кофи вече търсеше телефонния номер в джобния си електронен указател. Роджърс погледна Мат Стол и Ан Фарис. Техническият гений се беше вторачил в кръстосаните си ръце, а журналистката, отговаряща за връзките със средствата за масово осведомяване, мълчеше като гроб. Роджърс знаеше, че ще получи нейната подкрепа, защото се опитваше да помогне не на друг, а на Пол, но предпочиташе да не отваря повече дума за това. Запъти се към вратата.
— Майк! — повика го Хърбърт.
Генералът се обърна.
— Да!
— Ако се нуждаеш от нещо, знай, че имаш поддръжката ни тук — рече му шефът на разузнаването.
— Да, знам го.
— И все пак гледай да не срутваш до основи сградата на Секретариата, чу ли? — провикна се подире му Хърбърт. — А, и още нещо.
— Какво има пак? — попита нетърпеливо Роджърс.
— Не изгарям от желание да ръководя тая проклета служба — подметна с нещо като усмивка другият мъж. — Затова се постарай да не си толкова вироглав и припрян и да се върнеш жив и здрав.
— Ще се опитам — усмихна се и Роджърс и отвори вратата.
Беше разчитал на друга подкрепа, но докато вървеше забързано през тесните като кутийки кабинети към асансьора, не се чувстваше чак толкова сам, както Гари Купър в „Точно по пладне“. Пак си беше нещо!
17.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Събота, 22:11 ч.
Просъществувало съвсем кратко, обвитото в легенди Управление на стратегическите служби е създадено през юни 1942 година. Оглавявано е от героя от Първата световна война Уилям Джоузеф Донован, известен още като Бил Фурията, и е натоварено да събира военни разузнавателни данни. Вече след Втората световна война, през 1946-а, президентът Труман създава Централната разузнавателна група, призвана да събира в чужбина разузнавателни данни, свързани с националната сигурност. Година по-късно по силата на Закона за националната сигурност службата е преименувана в Централно разузнавателно управление. Пак по силата на същия закон са разширени и правомощията на ЦРУ и то вече е натоварено и с контраразузнаването.
Трийсет и две годишната Анабел, или Ани Хамптън, беше доволна, че е шпионка — работата й носеше безброй усещания и бе изпълнена с тръпка, емоционална и мисловна. Беше си рискована, но и удовлетворението бе право пропорционално на опасностите. Разузнаването създаваше усещането, че си невидим, а ако те хванат, че си разголен. Вдъхваше чувството, че имаш власт над другите, че непрекъснато си изправен пред риска да те накажат или да те убият. Човек постоянно обмисляше и претегляше всичко, внимаваше във всяка своя стъпка, изчакваше търпеливо най-подходящия момент, дебнеше да улучи някого в съответното настроение, прелъстяваше емоционално, а понякога и физически.
„Прилича на секса — помисли си Ани, — но е по-сладко. В разузнаването, ако ти писне от някого, пращаш да го убият и толкоз.“ Не че й се беше налагало да стига чак дотам. Най-малкото засега.
На Ани й харесваше да е шпионка и защото още от малка си беше особнячка, падаше си вълк единак. Другите деца не проявяваха любопитство. А тя си умираше да разбере всичко. Ходеше да проверява къде живеят катеричките и как птиците снасят яйца. Помагаше на дивите зайци да избягат от червените лисици или обратното — на червените лисици да надушат зайците: според настроението. Обичаше да подслушва, докато баща й играеше с приятелите си карти или баба й приемаше гостенки, или по-големият й брат се срещаше с гаджето си. Дори си записваше подслушаното в дневник, където отбелязваше кой съсед е „негодник“, коя леля е „дърта вещица“ и коя свекърва „трябва да се научи да си държи езика зад зъбите“. Веднъж майка й намери дневника и го взе, но чудо голямо — Ани предвидливо си беше направила и втори екземпляр.