Навремето родителите й — Ал и Джини, притежаваха магазин за дамско облекло в Роаноук, щата Вирджиния. След училище, а също в събота и неделя Ани ходеше да им помага. Стига да беше възможно, оглеждаше от глава до пети хората, влезли да позяпат. Надаваше ухо, за да чуе какво си бъбрят, от начина, по който бяха облечени или по който говореха, се мъчеше да познае какво ще потърсят. После се запретваше да ги убеждава да си купят едно или друго. Стига да внимаваше и да пипаше умно, щеше да им пробута дрехата. Обикновено успяваше.
Шпионирането на Ани приключи, когато родителите й се разориха, изместени от големите вериги магазини за преоценено облекло. От немай-къде се хванаха продавачи в една от тези вериги. Но Ани си остана все така запалена по това да разгадава хората и после да ги манипулира. Спечели пълна стипендия за Джорджтаунския университет във Вашингтон. Първата й специалност беше политология, втората — Азия, защото по онова време всички бяха на мнение, че Япония и Океания ще бъдат горещите точки на XXI век. Макар че родителите й бяха загубили всяка надежда за себе си, Ани не помнеше да ги е виждала по-горди, отколкото в деня, когато тя се дипломира с отличие. Точно тогава си постави за цел да ги накара да се чувстват още по-горди: реши не само да стане агентка в ЦРУ, но и още преди да навърши четирийсет години, да оглави Управлението.
След като се дипломира, стройната, висока метър и седемдесет и пет блондинка подаде документи в ЦРУ. Назначиха я — отчасти заради отличните й оценки в дипломата, отчасти, както тя научи впоследствие, защото в ЦРУ, прословуто с пренебрежението си към представителките на нежния пол, изведнъж се усетили, че жените са много по-малко, отколкото мъжете, и заради това Управлението е подлагано на ожесточена критика. По онова време Ани пет пари не даваше по какви точно причини са я взели на работа. Важното за нея бе, че вече е в ЦРУ. Започнаха да я пращат по американските посолства в Азия — на хартия се водеше на работа в консулския отдел. Всъщност обаче бе натоварена да вербува агенти сред правителствените среди и сред военните. Държавни чиновници и офицери, недоволни от своето положение. Мъже и жени, изгорели по време на финансовата криза в Азия от средата на деветдесетте години. Хора, които можеха да бъдат убедени да предоставят информация срещу заплащане.
Ани нямаше равна във вербуването на агенти. Бързо се убеди, че колкото и странно да звучи, най-много й помагат далеч не познанията й за културата и държавното устройство в Азия и дори не това, че е видяла как родителите й губят своя дял от американската мечта и умее да разговаря с хора, почувствали се отритнати от обществото. Най-силният й коз бе, че не се обвързваше емоционално с хората, които вербуваше. Понякога й се беше налагало да жертва някого, само и само да се добере до едни или други данни, и го беше правила, без да й мигне окото. От училище, от живота, от познанията си по история бе разбрала, че хората не са нищо друго, освен разменна монета, с която жонглират управници и военни, и че човек не бива да се страхува да ги жертва. Всъщност си беше почти същото, както да кажеш на някоя жена, че една или друга рокля й отива много, макар че й стои като чувал. Навремето магазинът бе имал нужда от парите на купувачите и Ани не се беше спирала пред нищо, за да им ги вземе.
За беда установи, че дарбата и амбициите й не са достатъчни. Въпреки че бе изпълнила в чужбина поставените й задачи, не я повишиха, не започнаха да й възлагат по-поверителни неща. Колкото и да се стараеха да го скрият, в ЦРУ си бяха настроени зле към жените и хубавите постове отиваха все при мъжете. Ани беше пратена в Сеул, където да събира данните, предоставяни от хората, които вече бе вербувала. Повечето постъпваха по електронен път и на нея дори не й възлагаха да обработва информацията, нещо, което се правеше в централата на ЦРУ.
Половин година тя седя пред компютъра колкото да прехвърля сведенията и накрая не издържа, настоя да я изтеглят във Вашингтон. Шефовете обаче я пратиха в Ню Йорк — пак да прехвърля информация.