Заради опита й в чужбина й възложиха да работи под прикритие в спедиторска фирма „Дойл“. Тайната квартира на ЦРУ, където уж беше седалището на фирмата, се намираше на четвъртия етаж в небостъргач на площада пред ООН. Агентите в нея бяха натоварени да следят високопоставени хора от Обединените нации. Квартирата се състоеше от малка приемна със секретарка, която днес, понеже беше събота, почиваше, от кабинета на шефа на службата Дейвид Бата и от още един кабинет — за Ани. Имаше и трети кабинет за двама агенти, които само се отбиваха от време на време и работеха главно в друга тайна квартира във финансовия квартал — следяха дипломати, заподозрени, че се срещат с шпиони или с американци, които се опитват да вербуват. В третия кабинет държаха и оръжието — като се започне от пистолети и се стигне до ракетни установки, предназначено и за агентите тук, в Ню Йорк, и за хората на ЦРУ в чужбина, които го получаваха с дипломатическата поща. Всъщност дейността на тайната квартира бе съсредоточена в тесния кабинет на Ани с изглед към река Ийст. Вътре беше задръстено с папки уж на спедиторската фирма, със справочници с разписания на самолети, влакове и кораби, и с данъчни закони, имаше и компютър, който бе съединен в мрежа с високотехнологичното оборудване, скрито в килера в дъното на коридорчето.
Работата на Ани беше да следи какво вършат високопоставените служители на Организацията на обединените нации. Правеше го с нови подслушвателни устройства, разработени от отдел „Научни изследвания“ към ЦРУ и изпробвани за пръв път сега, в ООН, та както се изразяваше Бата, после „да бъдат внедрени“. „Бръмбарите“ наистина си приличаха на механични буболечки с размерите на голяма пчела. Бяха изработени от титаний и изключително лека пиезоелектрическа керамика — материали, които изтощаваха много бавно батериите, така че „бръмбарите“ можеха да бъдат използвани с години, без да се презареждат. По електронен път биваха настройвани на гласа на един или друг обект. Пускаш ги в сградата и няма нужда да ги поддържаш или настройваш. За двайсет минути шесткраките пъргави устройства можеха да достигнат до всяка точка в сградата и да проследят своя обект, придвижвайки се зад стени и по тръбите на отдушниците. Крачетата им с форма на куки им позволяваха да се местят отвесно по всякакви повърхности. „Бръмбарите“ препращаха гласовете до приемника в компютъра на Ани, наречен „пчелин“. Ани обикновено прослушваше препредаденото със слушалки, за да не й пречат шумовете в кабинета или на улицата.
Със седемте подвижни устройства вътре в комплекса на Обединените нации ЦРУ подслушваше влиятелни посланици, а също и самия генерален секретар. Всички „бръмбари“ предаваха на една и съща много ограничена звукова честота, затова Ани можеше да ги прослушва само по един и да се прехвърля чрез компютъра от „бръмбар“ на „бръмбар“. Вътре в „бръмбарите“ имаше и звукови генераторчета, издаващи на няколко секунди ултразвуково „пиу“, което да сплаши гладните прилепи и другите животинки, хранещи се с насекоми. Само това оставаше — някое да излапа механичните „бръмбари“, които струваха два милиона единият.
На Ани й беше много криво, че са я пратили тук и са й възложили тая неблагодарна задача, но все пак тя си имаше и хубавите страни. Макар и работата да си беше доста еднообразна, Ани шпионираше възможно най-тайно: на воайорката в нея й доставяше удоволствие. Второ, шефът й през повечето време беше във Вашингтон или в бюрото на ЦРУ в американското посолство в Москва — и в момента отново беше в руската столица — така че всъщност Ани командваше тук. И накрая, хваната в клопката на най-женомразкото управление в Щатите, тя си беше припомнила, че каквото и да продаваш — дали дамско облекло или сведения, трябва да намираш начини да се чувстваш щастлива. Откакто беше дошла в Ню Йорк, се беше запалила по изобразителното изкуство и музиката, по хубавите ресторанти и елегантните дрехи, по сладкия живот и глезотийките. За пръв път, откакто се помнеше, си поставяше цели, които нямаха нищо общо със службата или с това да помага на някого да се чувства горд. И й беше приятно.
Много приятно.
Ани се заслуша внимателно, за да разбере какво става на заседанието при генералния секретар на ООН. Забравила за разочарованията, си повтори, че не бива да пропуска нищо. Подслушваният разговор се записваше, въпреки това шефът щеше да й иска най-подробен отчет за казаното.