Беше й интересно да опознава хората само по гласовете. Беше се научила да не пропуска нищо — интонация, паузи, бързина на говора, все неща, на които при обичаен разговор не обръщаш внимание. Беше занимателно да научава нови и нови неща за различните хора, особено за генералния секретар на ООН Мала Чатерджи, една от двете жени, които следеше. Посвещаваше й, кажи-речи, половината си време. Родената в Делхи четирийсет и три годишна адвокатка беше дъщеря на Суджит Чатерджи, един от най-преуспелите кинопродуценти в Индия. Беше пожънала небивал успех, отстоявайки човешките права, и беше работила като консултантка към Центъра за световен мир в Лондон, преди да приеме длъжността заместник специален представител на генералния секретар по човешките права в Женева. През 1977 година беше дошла в Ню Йорк като заместник генерален секретар по хуманитарните въпроси. Беше издигната за генерален секретар на ООН колкото от политически съображения, толкова и заради своите заслуги и фотогеничност. Това стана точно по времето, когато напрежението между Идния и Пакистан заради атомните ракети растеше от ден на ден. Индийците се гордееха с назначаването й толкова много, че я подкрепиха дори когато малко след това тя отиде в Исламабад, за да увещава Пакистан да се разоръжи. Застанаха зад нея въпреки уводната статия в излизащия на английски пакистански вестник „Дон“, където Делхи се упрекваше, че „проявява малодушие пред лицето на унищожението“.
През кратката си кариера в ООН генералният секретар Мала Чатерджи се заемаше да решава сама проблемите, като се осланяше на своята упоритост, интелигентност и лично обаяние. Тъкмо заради това Ани се вълнуваше толкова. Знаеше прекрасно животът на колко много хора е заложен на карта и какво изживяват в този момент те. Но през последните няколко месеца бе започнала да чувства Чатерджи едва ли не като близка приятелка и уважаван колега. Беше й страшно любопитно как индийката ще излезе от задънената улица. Веднага след като ЦРУ бе известено, че са взети заложници, Ани провери дали някой от делегатите с „бръмбари“ не е в залата на Съвета за сигурност — никой от тях не беше там.
Чатерджи бе свикала в голямата заседателна зала до просторния си кабинет съвещание, на което присъстваха първият заместник генерален секретар Такахара от Япония, двама от другите й заместници и шефът на службата за сигурност към генералния секретар на ООН. Участваха и заместник генералният секретар по административните въпроси и началникът на обслужващия персонал — заедно със сътрудниците си той съобщаваше по телефона последните новини на правителствата, чиито представители бяха сред заложниците. Тук бе и сътрудникът на Чатерджи Енцо Донати.
Почти не обсъждаха откупа. Дори и да съберяха сумата, което си беше съмнително, генералният секретар нямаше право да я изплати. През 1973 година ООН бе приело решение как да се справя в ситуации, когато представители на организацията са взети за заложници и за тяхното освобождаване се иска откуп. Съветът за сигурност бе внесъл предложение, одобрено по надлежния ред, с две трети от гласовете в Общото събрание. Според него, в случай че бъдат отвлечени представители на ООН, засегнатите държави се задължават да се придържат към одобрената от правителствата им политика, а ООН ще се намесва единствено като посредник.
Дотук само една от засегнатите държави — Франция, бе склонила да помогне със събирането на искания откуп. Останалите или трябваше да получат официално одобрението на своите правителства, или се придържаха към политика, отхвърляща преговорите с терористи. Съединените щати, чиято представителка — Флора Мериуедър, не беше сред заложниците, също отказаха да платят откупа, но приеха да участват, ако с похитителите започнат преговори. Чатерджи и заместниците й решиха да се свържат повторно със засегнатите държави, след като крайният срок за плащане на откупа изтече.
В момента най-наболял беше проблемът кой да бъде натоварен с решенията по преодоляване на кризата. Ако задържаните бяха най-обикновени туристи, последна дума щяха да имат полковник Рик Мот и неговият Военен съвет. Случаят обаче беше по-различен. Според Устава на ООН по въпроси, засягащи Съвета за сигурност, можеха да се произнасят единствено самият Съвет или Общото събрание. Председателят на Съвета за сигурност — полякът Станислав Зинтел, беше сред заложниците, Общото събрание нямаше как да бъде свикано и затова Чатерджи реши, че като ръководителка на Общото събрание тя е в правото си да реши какви стъпки и инициативи да предприеме.