При тези думи Худ се изплаши още повече за Харли и за другите деца. Щом не са разрешили на групата за бързо реагиране към Оперативния център да ги спаси, кой ще им помогне? Той обаче съвсем забрави за отчаянието си и направо се вбеси, когато видя, че от военната полиция са задържали Майк Роджърс, Брет Огъст и другите от отряда за бързо реагиране. Тези мъже и жени, тези увенчани с бойна слава герои не заслужаваха с тях да се отнасят като с някакви главорези.
Худ слезе от автомобила и се завтече към колегите си. Мохали забърза подире му. Откъм залива духаше поривист възсолен вятър и служителят на Държавния департамент си хвана шапката, за да не му я отвее. Худ обаче изобщо не усещаше вятъра. Отвътре му вреше и кипеше, той едвам сдържаше яростта си, по-силна от страха и отчаянието. Мускулите му се бяха изопнали като корабни въжета, мислите му препускаха шеметно. Но той не беше вбесен от възмутителното поведение на Държавния департамент и на Конгреса, на ония сухари в ООН, които бездействаха. Подобно на масло, захранващо тлеещ огън, яростта му беше насочена срещу всички и всеки. Той беше бесен на Оперативния център, объркал личния му живот, на Шарън, която не му оказваше нужната подкрепа, на самия себе си, че се е издънил с гръм и трясък.
Лейтенант Солоу, командващ бригадата от военна полиция, тръгна към тях, за да ги пресрещне. Беше възнисък, набит и оплешивял, наближаваше четирийсетте. Имаше леденостудени очи и свъсено лице.
Мохали настигна Худ и се представи на Солоу, след това представи и Худ. Той обаче вече беше подминал офицерите и се бе запътил към обръча военни полицаи. Свъсен, Солоу се обърна и тръгна подире му. Мохали го последва.
Худ едвам се спря да не изтика с рамо полицаите. Все пак не бе загубил съвсем самообладание и здравият разум му подсказа, че няма да спечели нищо, ако се противопостави на тези хора.
Лейтенантът се изправи пред Худ.
— Прощавайте, господине…
Той не му обърна внимание.
— Добре ли си, Майк? — попита.
— Бил съм и по-зле — отвърна Роджърс.
Волю-неволю Худ трябваше да признае, че неговият подчинен е прав, и това го поуспокои.
— Господин Худ — подвикна пак настойчиво лейтенантът.
Той го погледна.
— Лейтенант Солоу, тези военни са ми подчинени. Какви заповеди сте получили?
— Наредиха ни да се уверим, че всички членове на отряда за бързо реагиране към Оперативния център са се качили обратно в самолета, и да се погрижим да се върнат в базата „Андрюс“ — уведоми го Солоу.
— Прекрасно, няма що — каза отвратен Худ. — Така Вашингтон ще потъпче и последната надежда, която ООН има…
— Не съм го решил аз, уважаеми господине — възропта Солоу.
— Знам, лейтенант — отвърна Худ. — Не съм ядосан на вас. — Казваше голата истина. Сега беше ядосан на абсолютно всички. — Но се намирам в ситуация, когато се нуждая от своя заместник, генерал Роджърс. Той не е член на отряда за бързо реагиране.
Лейтенант Солоу премести поглед от Худ към Роджърс, после отново към Худ.
— В такъв случай нарежданията, които съм получил, не се отнасят за него.
Роджърс се отдели от отряда за бързо реагиране и понечи да се промуши през плътния обръч от военни полицаи.
Мохали се свъси.
— Я чакайте — спря го той. — Заповедта, която съм получил пък аз, се отнася за всички военни и служители в службите за сигурност, включително за генерал Роджърс. Бих искал да знам, господин Худ, каква е въпросната ситуация, та имате нужда от присъствието на генерала.
— Въпросът е личен — отвърна Худ.
— Ако е свързано със събитията, разиграли се в сградата на ООН…
— Да, свързано е — отвърна Худ. — Сред заложниците е и дъщеря ми. Майк Роджърс й е кръстник.
Мохали се взря в генерала.