Заложниците престанаха да хлипат. Георгиев свали оръжието. Пак имаше сълзи, но не и стонове.
Даунър вече наближаваше долния край на стълбите, когато българинът видя, че лампичката върху мобилния телефон с обезопасена сателитна връзка мига. Изненада се. Беше разговарял с Анабел Хамптън преди час, когато тя му бе съобщила, че генералният секретар на ООН възнамерява да се опита да преговаря с похитителите. За миг Георгиев се притесни, че страховете на Даунър ще се окажат основателни и силите за сигурност ще се опитат да проникнат в залата. После обаче се поуспокои — това беше невъзможно. ООН нямаше да рискува. Българинът отиде при телефона.
Анабел Хамптън беше най-опасната, но и най-ценната му придобивка. Още навремето в Камбоджа, където се бяха запознали, тя му беше направила впечатление като решителна и независима жена. В Пном Пен вербуваше агенти за ЦРУ. Георгиев я захранваше с разузнавателни данни, които момичетата му откопчваха от клиентите, а също със сведения, които получаваше от своите хора сред червените кхмери. Плащаше на бунтовниците, получаваше пари за това, че ги следи, и покрай многото далавери, които въртеше, бе натрупал цяло състояние.
Когато през 1993 г. умиротворителната операция на УНТАК в Камбоджа приключи, Георгиев потърси Анабел, за да й продаде имената на момичетата, които бе използвал в публичните си домове. Научи, че са я прехвърлили в Сеул, и се свърза с нея там. Сега вече Анабел живееше по-скоро с гнева, че не я оценяват, а не толкова с амбициите си. Когато българинът й спомена, че напускал въоръжените сили, за да се заеме с предприемачество, тя уж на шега подметна да я имал предвид, ако изпаднело нещо интересно.
Речено — сторено! Георгиев наистина я потърси.
До днес следобед, когато Анабел му беше описала най-подробно по часове и минути как ще протече приемът тази вечер в ООН, той се беше питал дали тя няма да го издъни. Беше сигурен, че няма да го предаде, понеже българинът знаеше къде живеят родителите й — по Коледа, когато Анабел им беше ходила на гости, той специално им беше пратил цветя. И все пак, както се е изразил великият български пълководец от XIX век генерал Григор Халачев, последните часове преди тежка акция са „време на най-тежки съмнения“. Точно тогава се внасят последните уточнения в плановете, а войниците имат възможност да се стегнат.
Анабел не го беше подвела. Не отстъпваше ни най-малко на калените му бойци тук, в залата. Той вдигна телефона.
— Говори — рече.
Беше казал на Анабел да отговаря само след като чуе тази дума.
— Генералният секретар пак тръгна към заседателната зала на Съвета за сигурност — съобщи му Ани. — Този път обаче смята да влезе вътре. Надява се да я пуснете.
Георгиев се усмихна.
— А също и че ще стреляте по нея вместо по делегата от Италия — допълни Ани.
— Пацифистите винаги се надяват, че ще насочиш оръжието към тях, докато наистина не го направиш — вметна българинът. — И тогава вече го удрят на молби и плач. А съветниците й какво препоръчват?
— Полковник Мот и един от заместник генералните секретари настояват за нападение веднага щом получат видеоснимките от залата — отвърна жената. — Другите се въздържат да взимат отношение.
Георгиев погледна Барон. Служба „Сигурност“ към ООН нямаше да получи никакви видеоснимки. Когато Анабел им бе съобщила за фиброоптичната апаратура, българинът беше пратил Барон да намери мястото, където смятат да пробият дупки, за да я вкарат. Веднага щом мъничката камерка се появеше, Барон щеше да я покрие.
— А не споменаха ли нещо за откупа? — поинтересува се Георгиев.
— Не — отвърна Ани.
— Е, не е болка за умиране — подметна българинът. — След като не успеят да направят снимки и застреляме още някой и друг заложник, ще побързат да удовлетворят исканията ни.