— Лора! — повика Харли.
Момичето сякаш не я чу.
— Чуй ме, Лора!
Приятелката й бе като оглушала. Беше изпаднала във вцепенение. Очите й бяха вторачени невиждащо, тя беше стиснала устни до бяло.
Двамата мъже бяха стигнали горния край на стълбището.
За разлика от Лора, Барбара Матис беше нащрек — беше се изопнала като струна. Хилеше се по начин, който приятелката й познаваше добре. Харли се чувстваше като статуята на Темида в Министерството на правосъдието. Само че се намираше не между блюдата във везните на справедливостта, а между двете емоционални крайности.
Не щеш ли, Лора скочи от стола. Харли още я държеше за ръката.
— Защо ни причинявате това? — изписка Лора. — Престанете! Незабавно!
Харли я дръпна лекичко.
— Лора, недей…
Главатарят на бандата стоеше по средата на стълбището. Обърна се и изгледа на кръв момичетата.
Госпожа Дорн седеше през трима души. Изправи се бавно, но без да се отдалечава от стола.
— Седни, Лора! — отсече тя твърдо.
— Не! — викна момичето и се отскубна от Харли. — Не мога тук! — изпищя и притича от другата страна на масата.
Хукна към вратата в дъното на залата, охранявана от главатаря.
Той заслиза по стълбите точно когато Лора притичваше по застланата с килим пътека пред масата. Госпожа Дорн се стрелна подире й, като й викаше да се върне. Мъжът, застанал на пост пред вратата в другия край, се юрна след учителката. Австралиецът в горния край на стълбището беше спрял и ги гледаше.
Всички бяха впили очи в Лора, когато главатарят, госпожа Дорн и другият мъж стигнаха при вратата. Вторият терорист сграбчи учителката през кръста, дръпна я, обърна я като пумпал и буквално я метна на пода. Главатарят настигна Лора точно когато тя вече отваряше вратата. Затвори я с рамо и изтика момичето. То се препъна, падна, изправи се и пак хукна към стълбите. Продължаваше да пищи.
„Вратата не е заключена“ — тази мисъл озари Харли като ярка светлина.
Разбира се, че не беше заключена. Мъжете вече няколко пъти бяха отваряли вратите, нямаха и ключове, за да ги заключат.
Бяха отваряли вратата, откъдето Лора се беше опитала да избяга, бяха отваряли и вратата зад Харли. Тя ги беше видяла с очите си. Втората врата беше на някакви си шест метра от мястото, където седяха те с Барбара, на пост край нея беше стоял мъжът, завтекъл се да хване Лора.
Сега не я пазеше никой.
Главатарят се опитваше да спре Лора. Госпожа Дорн беше останала без въздух, но продължаваше да се боричка с мъжа, метнал я на пода. Явно от напрежението беше престанала да мисли. Затова пък Харли мислеше, и то ясно и логично. Мислеше не само как да избяга и да се спаси, но и как да предаде сведения на хората отвън.
Обърна се бавно и погледна с крайчеца на окото си вратата. Не беше никак трудно да се втурне и да стигне дотам. През последните четири години на два пъти се бе нареждала на второ място на състезанията по бягане на къси разстояния. Щеше да дотича до двойната врата още преди терористите да са се усетили какво става. А измъкнеше ли се оттук, за нула време щеше да се добере и до заседателната зала на Икономическия и социалния съвет. Докато ги бяха развеждали да разгледат сградата на ООН, Харли беше забелязала двойната врата на залата.
Изхлузи едната обувка с висок ток, после и втората. Другите музиканти гледаха боричкането.
Харли се облегна на стола така, че той да се крепи само на двата задни крака. Сетне се поизвърна лекичко, та да скочи и да хукне право към вратата.
— Недей — прошепна със стиснати устни Барбара.
— Моля? — рече Харли.
— Знам какво си намислила — каза другото момиче, — защото и аз мисля да направя същото.
— Не…
— По-бърза съм от теб — изшушука Барбара. — Надбягвам те вече две години подред.
— Но аз съм с две крачки по-близо — изтъкна приятелката й.
Барбара поклати бавно глава. Очите й блестяха гневно — явно беше взела решение и бе непреклонна. Харли не знаеше какво да прави. Не й се искаше да се състезава с Барбара коя ще стигне първа вратата. Щяха да се препънат една друга.