Тя още стоеше с лице към вратата. Смъртта на посланик Контини не я разтресе, както убийството на първия делегат, и това я притесни. Дали не се обясняваше с новината, съобщена от лейтенант Мейлман?
„Може би са застреляли някое от децата…“
Индийката тръгна към вратата. Мот я хвана лекичко за ръката.
— Много ви моля, не го правете. Поне засега.
Генералният секретар спря.
— Знам, че отвън съм безполезна — рече жената. — И да се наложи да предприемете нещо, едва ли ще имате нужда от мен тук. Виж, вътре може и да помогна.
Полковникът я гледа дълго, после пусна ръката й.
— Ето на, убедихте ли се колко силна е дипломацията! — каза Чатерджи с едва доловима усмивка. — И не се налагаше да ме теглите за ръката.
Мот не изглеждаше особено убеден. Само изпроводи индийката с поглед.
27.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Събота, 23:31 ч.
Пол Худ и Майк Роджърс бяха на задната седалка на автомобила, а Мохали се беше качил отпред при шофьора. Сега, когато Худ се беше върнал в Манхатън, той му се стори много различен.
Сградата на Секретариата сякаш изпъкваше повече, отколкото когато той беше дошъл тук със семейството си — кога ли беше това, нима само преди ден? Беше осветена от мощни прожектори, наслагани по покривите на съседните небостъргачи. Но прозорците не светеха и от това постройката изглеждаше някак призрачна. Худ си каза, че Организацията на обединените нации вече не прилича на гордия „символ на бухалката“ и вместо да е живата гръд на града, се е превърнала в нещо, олицетворяващо смъртта.
Когато малко след единайсет вечерта тръгнаха от летището, заместник-шефът на служба „Сигурност“ Мохали звънна в Държавния департамент, за да провери дали има някакво развитие. Един от подчинените му отговори, че доколкото знаели, след първата екзекуция не се е случило нищо. Междувременно Худ разказа накратко на Роджърс какво е станало в ООН. Както обикновено, генералът го изслуша, без да казва нищо — не искаше пред чужди хора да излага мислите си. За него чужди бяха всички извън тесния кръжец от приятели, на които се доверяваше.
Докато минаваха през тунела, за да се върнат в Манхатън, и Худ, и Роджърс мълчаха. По едно време Мохали се извърна към тях — за пръв път, откакто бяха излезли от летището.
— Къде да ви оставя, господин Худ, генерал Роджърс? — попита ги той.
— Ще слезем заедно с вас — отвърна Худ.
— Аз отивам в Държавния департамент.
— Чудесно — рече генералът и замълча.
Още смяташе да отиде в тайната квартира на ЦРУ на площада пред ООН, но нямаше намерение да го споделя с Мохали.
Той не остана удовлетворен от отговора, ала не каза нищо.
Автомобилът излезе от тунела на Трийсет и седма улица. Докато шофьорът се придвижваше към Първо авеню, Мохали се обърна отново към Майк Роджърс.
— Държа да знаете, че ми е много неприятно заради случилото се на летището — подхвана пак служителят от Държавния департамент.
Роджърс кимна.
— Слушал съм много за отряда за бързо реагиране — продължи Мохали. — Носи му се славата, че рядко допуска грешки. Ако зависеше от мен, щях да пратя вашите хора и да приключа.
— Ужасното е, че вероятно всички са на същото мнение, но никой не желае да даде разрешение — намеси се Худ.
— Цари пълна бъркотия — заоправдава се Мохали и точно тогава иззвъня телефонът му. — Стотици глави и нито капчица мозък в тях. Направо не го проумявам. Пълна трагедия!
Мохали вдигна телефона, а колата спря пред загражденията на Четирийсет и втора улица. При тях дойдоха двама полицаи, облечени с униформи за борба с безредиците. Шофьорът им показа картата на Държавния департамент, а Мохали заслуша мълком какво му казват от другия край на телефонната линия.
Худ се вторачи в лицето му, осветено от уличната лампа. Загложди го любопитство. Той извърна очи към ООН. От този ъгъл, отдолу, на фона на черното небе сградата на Секретариата изглеждаше огромна и внушителна. Худ си помисли за дъщеря си в търбуха на това синьо-бяло чудовище — колко мъничка и уязвима беше Харли!
Мохали прекъсна телефонната връзка и се извърна назад.
— Какво има? — попита Худ.
— Бил е застрелян още един делегат — отвърна човекът от Държавния департамент. — А може би… — допълни той, — може би и едно от децата.
Худ впи поглед в него. Трябваше да мине известно време, докато проумее, че това „едно от децата“ може да означава и Харли. Причерня му пред очите. Знаеше, че до сетния си дъх няма да забрави покрусеното мрачно изражение на Мохали в този миг, ослепителното бяло сияние върху предното стъкло на автомобила, надвисналия над тях Секретариат. От тук нататък той щеше да олицетворява за Худ всички изгубени надежди.