— Прокънтял е изстрел, после втори, с който е бил убит делегатът — допълни Мохали. — Един служител от охраната на ООН е чул от съседната зала как някой се опитва да се измъкне, сетне се е разнесъл писък или стон.
— Разполагате ли с повече информация? — намеси се и Роджърс, след като полицаите ги пуснаха да минат.
— От самата зала на Съвета за сигурност няма никакви новини — отговори Мохали, — но генералният секретар ще се опита да влезе.
Автомобилът спря при тротоара.
— Трябва да отида при Шарън, Майк — рече Худ.
— Знам — каза генералът, после отвори вратата и слезе.
— Искате ли да дойдете с мен, генерале? — попита служителят от Държавния департамент.
Роджърс се дръпна да стори място на Худ, който също слезе от колата.
— Не — отвърна той. — Но съм ви признателен.
Мохали даде на Худ визитната си картичка.
— Обадете ми се, ако имате нужда от нещо.
— На всяка цена. Благодаря ви.
Мохали понечи да попита нещо, но се отказа.
Роджърс затвори вратата. Автомобилът потегли, а генералът се извърна с лице към Худ.
Той чуваше тътена на профучаващите в далечината коли и бръмченето на вертолетите, кръжащи над реката и ООН. Чуваше и виковете на полицаите, които разтоварваха чували с пясък покрай загражденията по Четирийсет и втора и Четирийсет и седма улица. Въпреки това имаше чувството, че не е тук, че още е в автомобила и гледа вторачено Мохали.
И чува как той казва: „Може би едно от децата“.
— Пол! — повика го Роджърс.
Худ се беше втренчил в обгърнатите в мрак сгради в горната част на Първо авеню. Пое си дълбоко въздух.
— Я се стегни! — подвикна Роджърс. — След малко ще ми трябваш, Шарън също има нужда от теб.
Худ кимна. Роджърс беше прав. Но Худ сякаш не можеше да се отърси от усещането, че още е в автомобила, все му се струваше, че и досега вижда тъжното лице на Мохали и изживява ужасния миг.
— Отивам в тайната квартира отсреща — допълни генералът. — Брет ще ме чака там.
Това вече като че извади Худ от вцепенението. Той премести очи към Роджърс.
— Брет ли?
— Докато самолетът спираше на пистата и се насочваше към терминала, той видя военните полицаи — поясни генералът. — Досетихме се защо са там. Брет реши да се измъкне и да се срещнем по-късно — подсмихна се генералът. — Знаеш си го. Не е необходимо да му казваш кога да си плюе на петите.
Худ се поокопоти. Който и да беше загинал в залата на Съвета за сигурност, там все още имаше хора, които те бяха длъжни да спасят. Той погледна високата сграда на Държавния департамент.
— Трябва да вървя.
— Знам — отвърна Роджърс. — Постарай се да успокоиш Шарън.
— Имаш номера на клетъчния ми телефон…
— Да, имам го — потвърди генералът. — Ще ти звънна веднага щом научим повече подробности.
Худ му благодари и тръгна към сградата от червени тухли.
28.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Събота, 23:32 ч.
Георгиев носеше изпадналото в паника момиче към мястото му, когато Барбара Матис се свлече на пода. Даунър, който беше стрелял по нея, тичаше надолу от горния край на балкона. Барон също се беше втурнал натам. Тъкмо той бе извикал на Барбара да спре.
Без да се замисля, че се излага на опасност, една от жените на делегатите от Азия беше станала от масата и се бе насочила към Барбара. Но бе постъпила умно — не се беше затичала. Когато стигна при вратата, се обърна с гръб към нея, за да покаже, че няма намерение да бяга. Българинът не й заповяда да се върне. Тя остави на пода дамската си чанта, коленичи до момичето и внимателно отмести наквасената с кръв рокля около раната. Куршумът беше улучил момичето отстрани по левия хълбок. От малката дупчица се процеждаше кръв. Тъничките ръце бяха съвсем бледи.
Георгиев продължи да върви към кръглата маса. Дали не разиграваха театро: едно от момичетата се разпищява, за да прикове вниманието, а друго хуква в обратната посока и се опитва да се измъкне. Ако наистина беше така, ходът беше хитър и опасен. А Георгиев се възхищаваше на куражлиите. Но точно както някои от момичетата, работили за него в Камбоджа — горе-долу връстнички на момичето тук, и то бе проявило непокорство. И си бе изпросило наказанието.