За беда останалите заложници като че ли не си бяха извлекли поука. Ставаха изненадващо дръзки — някои от страх, други от възмущение заради онова, което е сполетяло момичето и двамата заложници. Тълпата — дори когато ставаше дума за заложници — бе склонна да загърбва здравия разум. Опълчеха ли се срещу Георгиев, той нямаше да има друг избор, щеше да се наложи да ги избие до крак. Това щеше да го извади от равновесие, а виковете и изстрелите вероятно щяха да тласнат хората от охраната към нападение.
Ако се налагаше, българинът щеше, разбира се, да застреля всички. Всъщност, за да довърши докрай започнатото, му трябваха само децата. И едно беше предостатъчно.
Най-неочаквано двама от делегатите се изправиха. Ето какво става, ако поотпуснеш на някого юздата. Всички решават, че също могат да си разиграват коня. Георгиев сложи вцепенената хлипаща Лора да седне на стола. Не можеше да допусне толкова много хора да стоят прави — току-виж на някого му хрумнало да бяга.
— Но момичето е ранено — възропта един от делегатите. — Трябва да му се помогне.
Георгиев вдигна оръжието.
— Още не съм избрал следващия, който ще умре. Не ме улеснявайте.
Всички седнаха. Човекът, дръзнал да заговори, понечи да каже още нещо, но жена му го сръга да мълчи. Другите погледнаха тъжно Барбара.
Вдясно вдовицата на Контини ридаеше неудържимо. Една от жените я бе притиснала до себе си и се мъчеше да я успокои.
Вандал доведе учителката по музика при останалите и й нареди да седне. Госпожа Дорн отвърна, че носела отговорност за Барбара, и настоя да се погрижи за нея. Вандал пак я бутна да седне и да кротува. Жената отново понечи да се изправи. Георгиев се завъртя вбесен към нея. Тръгна с насочено оръжие към госпожа Дорн. Вандал се дръпна.
— Само още една думичка, и те са мъртви — закани се той през зъби.
Видя как жената го зяпва с разширени очи и ноздри, точно както ония пачаври, камбоджанките. Но не каза нищо. Волю-неволю седна и насочи вниманието си към момичето, опитало се да избяга.
Вандал постоя, постоя, пък също се върна на поста си. Даунър дойде при Георгиев едновременно с Барон, който се доближи на педя от австралиеца.
— Ти луд ли си? — тросна му се той.
— Нямах друг избор! — подвикна Даунър.
— Нямал си друг избор ли? — повтори Барон, като внимаваше да не повишава тон. — Нали се разбрахме да не закачаме децата!
— Всичко щеше да иде на кино, ако тази пикла беше избягала — натърти австралиецът.
— Изкрещях й, хукнах към нея, видя ме — продължи с обвиненията Барон. — Щях да я настигна, преди да е отворила вратата.
— А, не се знае — намеси се и Георгиев. — Важното е, че не успя да се измъкне. А сега и двамата се връщайте на местата си. Ще се опитаме да й помогнем тук.
— Та тя си е дете — изгледа го на кръв Барон.
— Кой я е карал да бяга! — не му остана длъжен българинът.
Барон си замълча, макар че отвътре му вреше и кипеше.
— Сега една от вратите не е охранявана, ти трябва да следиш оптичния кабел — напомни му вече по-спокойно Георгиев. — Или предпочиташ всичките ни усилия да отидат нахалост заради оная там? — кимна той към Барбара.
Даунър изсумтя и се върна в горния край на балкона. Барон се подсмихна, поклати отчаяно глава и отново застана пред балкона.
Георгиев ги изпроводи с очи. Колкото и неприятно да му беше да си го признае, случката бе променила нещата. Престъплението изостря до краен предел настроенията. В затворени помещения чувствата са много силни, а някоя неочаквана драма само влошава положението.
— Разрешете да я изведем оттук.
Георгиев се обърна. До него стоеше азиатката. Не я беше чул кога се е приближила.
— Не може — тросна се той.
Беше разсеян. Трябваше час по-скоро да се съсредоточи, да строи в две редици хората си. Да попритисне ООН. Струваше му се, че знае как.
— Момичето ще умре от загуба на кръв — знаеше си своето азиатката.
Българинът отиде при един от саковете. Само това оставаше — момичето да умре — тогава вече заложниците сигурно щяха да се разбунтуват. Извади малка синя кутийка и я даде на жената.
— Вземете това и се оправяйте — рече й.