— Чантичка за оказване на първа помощ? — възкликна жената. — Няма да свърши работа.
— Не разполагам с друго.
— Ами ако има вътрешни кръвоизливи, разкъсани органи… — заопява азиатката.
Даунър махна с ръка, за да привлече вниманието на Георгиев — сочеше към вратата.
— Нямате друг избор — отсече българинът и повика Вандал.
Французинът дойде при него и той му нареди да внимава да не би жената да се опита да се измъкне. После Георгиев тръгна към стълбите. Качи се при Даунър.
— Какво има?
— Тя е тук — прошепна австралиецът. — Генералната секретарка де. Почука и настоя да сме я пуснели.
— Друго не каза ли? — попита Георгиев.
— Не — отвърна Даунър.
Българинът погледна зад него. Заповтаря си, че трябва да се съсредоточи. Нещата се бяха променили. Той трябваше на всяка цена да ги обмисли. Ако пуснеха Чатерджи, тя щеше да хвърли всичките си усилия да спаси момичето, а не да им достави парите. Пуснеха ли момичето, репортерите щяха да разберат, че едно от децата е ранено, и то вероятно смъртно. Въпреки опасността, на която щяха да бъдат изложени заложниците, всички щяха да гракнат в един глас, че военните трябва да предприемат акция по освобождаването им. Не бе изключено и в болницата момичето да дойде в съзнание и да опише къде точно се намират нападателите и заложниците.
Е, да, Георгиев можеше да пусне Чатерджи вътре, но да не разреши да извеждат момичето. И какво тогава щеше да прави генералната секретарка, нима щеше да изложи на опасност живота на другите деца, като откаже да му съдейства?
„Възможно е“ — помисли си Георгиев. А ако той допуснеше Чатерджи да оспорва решенията му, нищо чудно това да вдъхнеше на заложниците смелост или да подкопаеше влиянието му сред другите в групата.
Георгиев погледна отново заложниците. Беше обяснил на ония от ООН как да се свържат с него и какво да му съобщят. Инстинктът му подсказа да слезе долу, да посочи поредния заложник и да го накара да повтори същото, както и делегатът, когото вече бяха застреляли. Защо Георгиев да променя плана си? Та онези да си помислят, че му липсва решителност ли?
„Защото ситуации като тази са непредвидими“ — отговори си сам той.
После, както с всички гениални идеи, най-неочаквано му хрумна нещо: как да даде на Чатерджи онова, за което тя настоява, без да се отказва от исканията си. Щеше да се срещне с нея. Но не както го предвиждаше тя.
29.
Вашингтон, окръг Колумбия
Събота, 23:33 ч.
През повечето време Боб Хърбърт минаваше за веселяк.
Преди петнайсетина години раните и смъртта на жена му го бяха тласнали към депресия, продължила, кажи-речи, цяла година. Но лечението му беше помогнало да преодолее самосъжалението. После той се беше върнал на работа в ЦРУ и това пък му върна самочувствието, пометено от взрива в американското посолство в Бейрут. Вече близо три години, откакто бе помогнал да създадат Оперативния център, Хърбърт се радваше на едни от най-големите предизвикателства и удовлетворение в живота си. Ако беше жива, жена му много щеше да се забавлява, че вечният мърморко, за когото се бе омъжила, човекът, чийто дух непрекъснато се бе опитвала да повдигне, е известен в Националния център за кризисни ситуации като Господин Майтапчията.
Но сега, докато седеше сам в тъмния кабинет, осветен само от екрана на компютъра, хич не му беше до веселие и майтапи. Притесняваше се не само защото сред заложниците в сградата на Обединените нации беше и дъщерята на Пол Худ. Не само от потвърдената от опита мисъл, че ситуации като тази неминуемо завършват с кръвопролитие. Понякога се намираше изход доста бързо, още преди нападателите да са успели да се окопаят. Друг път нещата се проточваха и прерастваха в обсада, от която се излизаше единствено с нападение. В редките случаи, когато се стигаше до споразумение, терористите обикновено просто се стремяха да привлекат вниманието към една или друга кауза. Но наставаше голяма бъркотия, ако те искаха пари или да бъдат освободени затворници, както ставаше най-често.
Боб Хърбърт беше притеснен най-вече от две неща. Първо, че цел на нападението е Организацията на обединените нации. Никога досега тя не е била нападана по този начин, нямаше и случаи, когато ООН да е заела твърда позиция. Освен това Хърбърт се притесняваше и заради едно съобщение за гостите на приема в Обединените нации, което току-що беше получил по електронната поща от Даръл Маккаски. Божичко, що за организация си бяха спретнали тия невежи, събрани от цял свят?