Беше израсла в малко селце по средата на пътя от Пном Пен за Кампот на Тайландския залив. Родителите й бяха загинали по време на наводнение, когато Тай бе едва шестгодишна, и тя бе отишла да живее със семейството на втория си братовчед Ханг Сари. Тай и Ханг направо се боготворяха и открай време всички си знаеха, че някой ден те ще се оженят. Така и стана — венчаха се през 1990 година, точно преди да заминат с бойна задача. Бяха сами, ако не се броят свещеникът и синът му, в бурята, отнесла колибата на свещеника. Това бяха най-щастливите мигове в живота на Тай.
Бащата на Ханг беше подкрепял от все сърце принц Сианук и бе помествал в местния вестник статии как политиката на принца, отстояващ свободния пазар, е помогнала на селяните. Една непрогледна дъждовна нощ на 1982 година, докато Тай и Ханг бяха в града, войниците от Националната армия на демократична Кампучия на Пол Пот бяха нахлули в къщата и бяха отвели бащата, майката и сестрата на Ханг. След два дена Ханг намери родителите си. Баща му лежеше в канавката край черен път. Ръцете му бяха вързани на гърба, краката и коленете му бяха счупени, за да не може да върви или да пълзи. Устата му беше запушена с буца пръст, върху гръкляна му зееше дупка, та пленникът да издъхне от загуба на кръв. Майката на Ханг бе удушена пред очите на баща му, безсилен да стори нищо, за да я спаси. Ханг не намери по-малката си сестра.
Светът на Тай и на мъжа й се преобрази. Ханг се свърза с Фронта за национално освобождение на кхмерите, подкрепящ принца. Обясни, че иска да пише статии, каквито приживе е писал баща му, но не за да брани Сианук, а за да изобличи ония главорези от Националната армия на демократична Кампучия и да им отмъсти за всичко, което са причинили на семейството му. Преди да разреши на Ханг и Тай да се превърнат в жива примамка, шефът на разузнаването към Фронта за национално освобождение ги обучи как да боравят с оръжие. Два месеца по-късно в колибата им нахълта малък отряд от червени кхмери терористи. Ханг и жена му бяха обмислили всичко до най-малките подробности и ги изпоклаха до последния човек още преди пазачът, пратен им от Националния фронт, да е повикал някого на помощ.
След това двамата бяха обучени как да следят и да шпионират. Междувременно усвоиха и изкуството на убийството. От наръчник на ЦРУ, намерен случайно в Лаос, научиха как с безопасни игли и карфици за вратовръзки, с напълнени с камъни чорапи и дори задигнати кредитни карти да вадят очи, да чупят вратове и да прерязват гръкляни. Усвоиха тези умения, за да служат на родината си, а също с надеждата, че все някой ден ще открият изверга, наредил да убият Фум.
Изверга, изплъзнал им се, понеже червените кхмери го охраняваха.
Извергът, чиито дири бяха изгубили, след като той бе напуснал Камбоджа, и когото бяха намерили едва наскоро.
Извергът, който беше сред мъжете в заседателната зала на Съвета за сигурност.
Извергът на име Иван Георгиев.
31.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Събота, 23:35 ч.
Худ се чувстваше самотен и уплашен, докато се качваше с асансьора на седмия етаж на Държавния департамент. Там във фоайето чакаха останалите родители. Худ беше в асансьора насаме с умърлушеното си отражение, разкривено и мътно, върху лъснатите до блясък златисти стени.
Ако не беше сигурен, че камерите го записват и че от охраната ще го задържат като опасен, той щеше да изпищи с цяло гърло и да размаха ръце във въздуха, все едно се боксира. Спомнеше ли си за стрелбата в заседателната зала на ООН, му причерняваше пред очите, задето е принуден да стои отстрани и да чака със скръстени ръце развоя на събитията.
Вратата на асансьора се отвори, Худ слезе и се запъти към „Пропуски“. Точно тогава иззвъня клетъчният му телефон. Той спря като попарен и се обърна с гръб към пазача.
— Да! — каза в слушалката.
— Пол! Аз съм, Боб. Майк с теб ли е?
Худ веднага позна гласа на Хърбърт. Шефът на разузнаването към Оперативния център говореше припряно, което идеше да подскаже, че е притеснен.
— Отиде във фирмата, където си го пратил. Защо?
Съзнаваше, че Хърбърт от немай-къде ще говори със заобикалки, линията все пак не бе много сигурна.
— Защото в зоната под наблюдение има двама души, за които трябва да знае — отвърна шефът на разузнаването.
— Какви хора? — подскочи Худ.
— С дебело досие.
Такава значи била работата. Худ имаше чувството, че ще полудее.