— Хайде, време е — подкани Барон.
Даунър погледна кръвнишки Харли, която се задави и издаде гърлен стон.
Точно тогава радиостанцията изпиука.
— Задръж! — нареди припряно Барон. — Да! — каза в радиостанцията.
— Обажда се генералният секретар на ООН Чатерджи — обясни жената в другия край на линията. — Осигурихме парите, хеликоптерът също е потеглил към вас.
Даунър и Барон се спогледаха. Уругваецът натисна копчето за изключване на звука и присви невярващо очи.
— Лъже — отсече Даунър. — Не може да ги е осигурила толкова бързо.
Барон отново включи радиостанцията.
— Как събрахте парите? — попита той.
— Властите на САЩ гарантираха заем от Федералния резерв в Ню Йорк — поясни Чатерджи. — В момента теглят парите и ще ги донесат.
— Изчакайте, след малко ще ви потърся — отвърна уругваецът.
Обърна се и хукна надолу по стълбите.
— Няма да екзекутирате заложника, нали? — попита Чатерджи.
— Ако лъжете, ще екзекутирам не един, а двама — закани се Барон.
Изключи радиостанцията и забърза към сателитния телефон в долния край на залата.
43.
Ню Йорк, щата Ню Йорк
Неделя, 00:01 ч.
Докато чакаха сателитният телефон да звънне, Роджърс се обади на Боб Хърбърт и му обясни какво става. Хърбърт обеща да се свърже с шефа на Нюйоркската полиция Кейн. Бяха работили заедно, когато руските шпиони в Брайтън Бийч се бяха опитали да организират държавен преврат в Москва. Разбираха се отлично и шефът на разузнаването към Оперативния център беше сигурен, че Гордън Кейн на драго сърце ще откликне на молбата и ще направи всичко възможно, за да спаси заложниците, а и самата Организация на обединените нации.
След това Роджърс се обади още веднъж по телефона — както обясни, за да си проверял съобщенията на телефонния секретар. Излъга, но не искаше Ани Хамптън да разбере какво прави. Поиска от Худ клетъчния телефон — да звъннел от него. После застана между агентката и писалището, та тя да не го вижда. Беше го научил от Боб Хърбърт, който, след като излезеше от някое заседание, подслушваше какво става в залата направо от телефона към инвалидната си количка. Роджърс изключи сигнала на телефонния апарат в кабинета на агентката, после набра номера му от клетъчния телефон на Худ. Вдигна слушалката на телефонния апарат в стаята, превключи го на микрофона и остави и двете линии отворени. Сетне пъхна клетъчния телефон в джоба на панталоните си, като провери да не го е изключил.
Върна се при бюрото и седна на стола срещу Анабел Хамптън. Худ заснова напред-назад между тях. Минутите се изнизваха и Роджърс се убеждаваше, че няма да стане така, както го е искал.
През цялото време младата жена гледаше вторачено право напред. Генералът не се и съмняваше какво вижда тя пред себе си: бъдещето. Анабел Хамптън не беше от хората, чиито ходове ще предвидиш. Повечето разузнавачи и военни работеха досущ като гросмайсторите или прочутите танцьори, които следваха изпитаните модели и гледаха да не се отклоняват от често сложните ходове и стратегии. А отклоняха ли се, онова, което правеха, по-късно се изучаваше най-подробно и или влизаше в учебниците и наръчниците, или биваше задрасквано.
В ЦРУ обаче работеха и много агенти, които не подхождаха така догматично към тактиката. Наричаха ги акулите. Най-често това бяха вълци единаци, които в действията си гледаха да се придвижват само напред и никога не се обръщаха назад. Пет пари не даваха, дори и мостовете зад тях да горяха — бе малко вероятно, че изобщо ще им хрумне да се връщат по стария утъпкан път. Тъкмо такива хора успяваха да се внедрят в чужди села, в терористични организации и противникови бази.
Роджърс бе готов да се обзаложи, че Ани Хамптън е тъкмо от акулите. В момента тя изобщо не съжаляваше за нищо. Къде ти! Умуваше какво да предприеме от тук нататък. А Роджърс бе наясно какъв ще е следващият й ход, затова и бе настоял полковник Огъст да тръгне. За всеки случай — знае ли човек!
Докато гледаше младата жена, Роджърс усети как изтръпва. Покрай онова, което бе направила Ани, той си спомни нещо, което бе усвоил още първия път, когато го бяха пратили във Виетнам: че макар да е по-скоро изключение, отколкото правило, предателството е вездесъщо. Ще го срещнеш във всяка държава, във всеки град и селце. И няма как да различиш хората, склонни да го извършат. Предателите нямаха възраст, пол, националност. Работеха и на държавна служба, и в частни фирми, правеха неща, даващи им достъп до информация и хора. Извършваха измяната, тласкани от различни подбуди — и по лични причини, и заради изгодата.