Но имаше нещо, което ги обединяваше. Ставаха най-опасни, след като ги заловиш. Знаеха, че за извършените престъпления ги чака екзекуция, и бяха безогледни: нямаха какво да губят. Ако разполагаха с някакъв последен коз, колкото и безполезен и унищожителен да бе той, не се колебаеха да го използват.
През 1969 година агентите на ЦРУ се добраха до сведения, че северновиетнамците са превърнали една военна болница в Южен Виетнам в нещо като разпределител на наркотици сред американските военнослужещи. Роджърс отиде в болницата уж на свиждане на свой ранен другар. Видя с очите си как медицински сестри от Южен Виетнам взимат щатски долари от „ранени“ южновиетнамски войници — все голобради петнайсет-шестнайсетгодишни агенти на Виет Конг, срещу това, че от базата изпращат по фронтовете хероин и марихуана, скрити в чанти за оказване на първа медицинска помощ. След като ги арестуваха, две от трите медицински сестри взривиха ръчни гранати, за да се самоубият. При това убиха и седем ранени войници, настанени в болницата.
Милосърдни сестри и младоци, превърнали се в убийци. В това отношение никоя друга държава не можеше да се мери с Виетнам. Ето защо и след като се завърнаха в Щатите, толкова много ветерани не издържаха и рухнаха психически. Често се случваше девойки в мирни виетнамски селца да посрещат с възторг американските войници. Понякога им искаха бонбони или пари, нищо повече. Друг път обаче носеха кукли, натъпкани с взрив — при експлозията загиваха и самите млади виетнамки. Или пък старици предлагаха на американците купички с ориз, поръсен с цианид — първо си гребваха те, та момчетата да не се притесняват. Така опустошението приемаше форми, по-страховити от „М-16“ или сухопътните мини. Войната във Виетнам повече от всичко друго лиши американските войници от убеждението, че могат да имат доверие на някого или на нещо. След като се прибраха в САЩ, мнозина от американците установиха, че се отнасят с подозрение дори към собствените си жени, роднини, деца. Това бе една от причините Майк Роджърс да не се ожени. Вече не можеха да се сближат с никого, освен с фронтовите си другари. Нямаше лек, нямаше разумни доводи, които да ги излекуват от неверието. Веднъж потъпкана, невинността не може да възкръсне за нов живот.
На Роджърс не му беше никак приятно, че заради Анабел Хамптън у него се е пробудило някогашното недоверие. Младата жена бе изтъргувала живота на невинни хора не за друго, а за пари, и беше опозорила държавата, за която работеше. Роджърс не проумяваше как някой може да прибере пари, оцапани с кръвта на невинни жертви.
В сградата беше тихо, отвън също не долитаха никакви шумове. Първо авеню беше отцепено, затворена беше и магистрала „Франклин Делано Рузвелт“, която излизаше точно зад сградата на Обединените нации. Както личеше, от Нюйоркското управление на полицията искаха да имат свободен достъп до ООН, в случай че се наложи да действат. Беше отцепена и задънената уличка пред небостъргача, в който се намираха.
По едно време сателитният телефон иззвъня и всички в кабинета подскочиха като ужилени.
Худ престана да снове и дойде при Роджърс. Анабел извърна очи към генерала. Беше стиснала зъби, във воднистосините й очи нямаше и следа от покорство.
Роджърс не се изненада — така де, Анабел Хамптън си беше акула.
— Вдигнете телефона — нареди й той.
Тя продължи да го гледа вторачено. Очите й бяха леденостудени.
— Ако не го вдигна, пак ли ще ме изтезавате?
— Предпочитам да не го правя — отвърна генералът.
— Знам — ухили се Анабел. — Нещата се промениха, нали?
Гласът на младата жена определено звучеше по-различно. В него имаше някаква нахъсаност. Самоувереност. Бяха й дали прекалено много време, през което да обмисли всичко. Танцът беше започнал, а Анабел Хамптън даваше тон на музиката. Роджърс беше доволен, че все пак е взел предпазни мерки.
— Можете да ме принудите да вдигна телефона, като отново ми извиете пръста — подхвана жената. — Или като ми причините болка по друг начин. Да ме боцнете с кламер или с безопасна игла точно под окото. В ЦРУ така убеждаваме някого да направи нещо. Но болката ще проличи в гласа ми. Те ще разберат, че сте ме принудили да говоря.
— Нали казахте, че ще ни помогнете! — напомни й Худ.