— А сега, докторе, може ли да поговорим минутка за времето на настъпване на смъртта?
— Бих могъл — отвърна Страут, — но не съм сигурен, че ще се вместя в една минута.
Страут се забавляваше. Времето, прекарано на свидетелската скамейка, можеше да премине доста скучно, ако не го пораздвижиш. Галерията зад Джина демонстрира одобрение към тази дребна шега. Тойнби също се усмихна. След това Страут се върна към деловия тон и описа различните промени, свързани със смърт във вана, пълна с нагрята до четирийсет градуса вода, въздействието й както върху началото, така и върху края на трупното вкочаняване, върху вътрешната температура на тялото и как тези неща влияят върху определянето на времето на настъпването на смъртта.
— Но всъщност успяхте да определите момента на настъпване на смъртта, нали?
— Доста точно, бих казал.
— По-точно, отколкото ако трупът не е бил в гореща вода?
Явно Ейбрамс и Страут бяха репетирали този момент.
— Да, господине. Малко по-точно. Починала е между единайсет и четирийсет и пет и дванайсет и четирийсет и пет предишната нощ.
— Благодаря ви, докторе. — Ейбрамс отиде в средата на помещението, където обикновено се намираше масата с веществените доказателства, макар че днес върху нея имаше съвсем малко предмети. Той взе бутилката от вино, която Страут бе споменал преди това. Беше доста характерна и лесно се разпознаваше — според етикета вътре бе имало шардоне от долината на Една. Ейбрамс заведе доказателството като номер едно на обвинението и подаде бутилката на Страут.
— Познавате ли тази бутилка, първото доказателство на обвинението, д-р Страут?
— Да.
— Кога за пръв път я видяхте?
— Инспектор Джул я донесе в моргата.
— Сравнихте ли я по негова молба с раната на жертвата, за да проверите дали е възможно тя да е причината за нея?
В този толкова клиничен разпит Карин беше „жертвата“ и щеше да си остане такава, докато прокурорът не започнеше да използва името й пред съдебните заседатели, за да прибегне по време на процеса до чисто човешкия й облик.
— Направих го.
— И какво открихте?
— Съвпадаше напълно.
— Бихте ли обяснили това още малко?
— Разбира се. Преди това бях избръснал косата на това място на черепа, за да разкрия фрактурата, която беше определена и ясно изразена. Сравних я с формата на бутилката и стигнах до извода, че бутилката определено би могла да бъде причината за фрактурата.
— Но, докторе, възможно ли е друга бутилка със същата форма и големина да е предизвикала същата фрактура?
— Разбира се, всякакъв предмет може да я е предизвикал. Но трябва да е бил с формата и с размера на тази бутилка.
— Докторе, достатъчно силен ли е бил ударът по главата на жертвата, за да бъде причина тя да изпадне в безсъзнание?
— Да. Със сигурност я е зашеметил за даден период от време и вероятно е бил достатъчен, за да изпадне тя в безсъзнание.
— Значи всъщност ударът не я е убил?
— Не. Както вече казах причината за смъртта е удавяне. В дробовете й имаше вода. Несъмнено е дишала, когато е потънала под водата.
— Благодаря ви. — Ейбрамс се обърна към Джина. — Свидетелят е ваш.
28
Джина си пое дълбоко въздух, бутна стола си назад и стана. За голямо нейно облекчение краката й не трепереха. (Дизмъс Харди я беше предупредил да внимава да не се изправя твърде бързо и да не се отдалечава твърде много от масата си, докато не усети краката си стабилни.) Без да губи време, тя застана в средата на съдебната зала.
— Добро утро, докторе. Казахте ли, че ударът по главата на жертвата е бил причина тя да изпадне в безсъзнание?
— Не, не точно. Казах, че е възможно.
— Възможно е, но е задължително.
— Не, не е задължително.
— Достатъчно силен ли е бил ударът, за да предизвика фрактурата, докторе?
— Да.
— Докторе, колко време преди да потъне под вода госпожа Горман е получила тази фрактура?
— Не знам.
— Тази фрактура не е ли била свързана с кървавата рана на черепа й?