— Е, май ни пусна малко кръв — каза той.
— Нямаш сериозни доказателства, Джери.
— Каквото имам — сви рамене той. — На твое място не бих се обнадеждавал особено. Въпреки всичко ще се стигне до процес.
— Без убийство? Заблуждаваш се.
— Ще видим — отново сви рамене той. — Продължава да бъде убийство — поне не разполагаш с нищо, с което да го изключиш.
— Да, но по правило от теб се очаква да го докажеш.
— Възнамерявам да го направя. И съдебните заседатели ще повярват. Твоят човек е виновен. Свиквай с тази мисъл.
Той престана да й обръща внимание, обърна се и тръгна към портичката в парапета, през която се излизаше от галерията, където пусна някаква шега, на която униформените полицаи се разхилиха.
Джина стоеше на мястото си като парализирана от внезапен пристъп на гняв. Ама че типове, помисли си тя. На какво основават обвинението си, ако не на фактите по случая? Защото със сигурност фактите, както ги виждаше тя, не можеха да посочат с абсолютна сигурност, че Ейбрамс, Джул или дори Джакман са прави, както явно смятаха те. Възможно ли бе да става въпрос просто за арогантност? Тя имаше чувството, че преследването на Стюарт не се дължеше на чувството за справедливост, а на усещането, че той е уязвим и може да бъде осъден, и че само това имаше значение — той просто бе поредната отметка в списъка. Стюарт бе стъпало нагоре в кариерата за Джери Ейбрамс, бързо приключен случай за Девин Джул, доказателство, че администрацията на Джакман дава равни шансове при преследването на нарушителите на закона.
И ето че се бяха оказали насред едно съдебно изслушване с много присъстващи и с много шумотевица в пресата. Държавният апарат за наказване на виновните бе изцяло представен, а прокурорът седеше на трона. Но въпреки това Джина тъкмо бе разклатила увереността им, че изобщо е било извършено убийство, и бе получила директно признание, че не са взели най-силното възможно доказателство, което може да обвърже Стюарт със случилото се, каквото и да е било то.
Явно обаче всичко това в основни линии нямаше никакво значение за екипа на обвинението. Не беше лично — нито за тях, нито за Стюарт. Нито пък трябваше да бъде, тя знаеше това. Знаеше, че в обичайната мелница на правосъдието през повечето време не става дума за вината на подсъдимия. Но проблемът беше, че този факт явно създаваше нагласа, сляпа за концепцията, че някой може да влезе в системата и да се окаже невинен.
Може би точно за това се опитваше да я предупреди Уес през цялото време. Да не се замесва с хора, които смята, че са невинни, защото основната функция на закона не е да раздава справедливост. Самата тя го бе казала преди време — ставаше дума за разрешаването на конфликти.
Ти твърдиш, че той е виновен, аз твърдя, че не е. Хайде да разрешим този случай и да се захващаме със следващия преди обяд, защото следобед ме чакат още пет такива. Правосъдието беше хубаво нещо. Нещо, на което всички се надяват и което понякога дори получават. Но в основата си то се оказваше страничен продукт на една система, създадена за разрешаване на спорове по друг начин освен чрез племенна война. Ако един конфликт можеше да бъде разрешен с присъда, а този случай явно беше такъв, тогава единственото, от които системата се нуждаеше, беше жив човек, когото да обвини. А веднъж завъртели се, колелцата продължават безмилостно.
Вероятно Фаръл беше прав — не би трябвало да има чак такова значение. Беше просто работа. Работата й беше да осигури най-добрата защита съгласно закона и точка. Но внезапно Джина осъзна много ясно, че дори най-добрата защита може да се провали, а ако това станеше, случаят можеше като нищо да отнеме години от живота й. Да не говорим за живота на Стюарт.
Тя не можеше да допусне този път да става въпрос за разрешаване на конфликти, само за издаване на присъда. Трябваше целта да бъде истината.
29
Медицинските кабинети на повечето лекари, които работеха в болница „Парнас“, включително и на Карин Драйдън, се намираха на горните три етажа на шестетажната сграда. Почти половин час беше нужен на Уайът Хънт да тръгне от будката за информация на първия етаж, да преджапа през бюрокрацията, болничната администрация и след това през различните работни кътове на медицинските сестри, докато най-сетне се озове в столовата и фоайето на персонала на шестия етаж, бъркайки чаша кафе и дърпайки един пластмасов стол към масата, от другата страна на която седеше млада жена на име Синди Делгадо.