Синди най-сетне отново бе способна да говори.
— Значи и тя е била убита, така ли?
— Привидно не — поясни Уайът, — взела е сънотворно.
— Боже! — невярващо клатеше глава Синди. — Това не ми харесва. Твърде странно е.
— На никого не му харесва, Синди. Но не знаем какво означава.
— Ами би трябвало да означава нещо, не мислите ли? Не може просто случайно да се е самоубила няколко дни след смъртта на Карин.
— Не знаем, Синди, просто не знаем. Ти смяташ, че е възможно да е имало някаква връзка, но не знаем каква. А докато сме още на темата за ПИ, може би ще ми кажеш нещо за Джед Конли?
— За кого?
— За Джед Конли, съветник от Сан Франциско. Явно е проучвал някои проблеми, свързани с ПИ, за Карин. Знаеш ли дали двамата често разговаряха? Или дали се срещаха?
Явно все още потресена от новината за Кели Ръснак, Синди се нуждаеше от малко време, преди да отговори:
— Дори не съм чувала името му. Няма го в бележника ми. — Погледна Уайът в лицето. — Боже, все още не мога да повярвам за Кели.
— Знам.
Синди си пое дълбоко въздух и изпусна дълга въздишка.
— Ау! — Замисли се дълго над трагедията, но внезапно се сепна и погледна часовника си. — О, боже, вече наистина трябва да се връщам на работа.
Докато все още беше в „Парнас“, Уайът се възползва от възможността да слезе един етаж по-долу и да види дали няма да може да поговори с д-р Майкъл Пинкърт. Макар никой да не го смяташе за подходящ кандидат за любовник на Карин, оставаше фактът, че той доста често се бе срещал с нея и че тя го е ценила достатъчно, за да го покани да се присъедини към нея и Макафий като трети равноправен партньор в клиниката. Така че привидно той като че ли нямаше мотив да убие Карин.
Всъщност обаче Уайът си помисли, че Пинкърт не по-зле от всеки друг пасва в теорията на Джина за евентуалните заподозрени — Карин е била в горещата вана с любовника си и се е възползвала от момента, за да му съобщи за свое решение, което той е приел най-малкото като огромно лично предателство. Вероятно и като нещо с огромно финансово влияние и което дори би могло всъщност да съсипе напълно живота му.
Изобщо не бе нужно Уайът да прибягва до въображението си, за да си представи как Карин казва на Пинкърт, че всъщност Макафий има право. Че не могат да си позволят да го вземат в клиниката. Така че тя неохотно оттегля предложението си и физическото си благоразположение към него. Ако освен всичко това Пинкърт страдаше и от популярната невроза — хронично ниско самочувствие поради наднормено тегло — и се бе влюбил в Карин, за да бъде в крайна сметка зарязан след всички финансови и лични предложения, които й е отправил, и рисковете, които е поел, Хънт не се съмняваше, че и той има предостатъчно сериозен мотив за убийство.
Късметът не изневери на Уайът и се оказа, че моментът е изключително подходящ. Пинкърт беше в кабинета си между две операции. Когато секретарката му съобщи, че някой иска да разговаря с него за Карин Горман, той веднага излезе и покани Уайът в кабинета си.
— Извинете за обстановката — каза Пинкърт. Освен стола на лекаря зад малкото му бюро, единственото друго място, на което можеше да седне, беше отрупана с хартии маса за преглед.
— Няма проблем. — Уайът се настани върху масата. — Признателен съм, че ме приехте без предварителна уговорка.
— След като става дума за Карин, ще ви помогна, доколкото е възможно — каза лекарят. — Честно да ви кажа, все още съм шокиран. Вече разговарях с полицията, така че сигурно сте от отбора на Стюарт.
— Точно така. Това проблем ли е?
— Ни най-малко. Защо да е проблем?
— Били сте близък с Карин — сви рамене Уайът. — Ако мислите, че Стюарт я е убил, надали ще искате да помагате на защитата му.
Само че Пинкърт отхвърли с жест думите му.
— Не е проблем. Смятам, че ако човек казва истината, нещата сами се подреждат. С какво мога да ви помогна?
Физически Пинкърт беше какъвто го описваха. Вероятно бе по-скоро петдесетгодишен, не по-млад и се нуждаеше от сериозно намаляване на теглото. Но въпреки това той се стори на Хънт не толкова пълен, колкото мек, като човек, който винаги е носил очила и непрекъснато е учил и поради това вероятно никога през живота си не е спортувал, и чийто уседнал начин на живот в крайна сметка му се е отразил. Ръкостискането беше слабо, кожата на ръката му, сякаш беше подута, опъната над прекомерно много плът, каквито бяха и бузите му, и гънките около изпъкналите му очи. Устните му също бяха прекалено големи, лилави, влажни и подути, макар че това не се дължеше толкова на пълнотата, колкото бе наследствена особеност, което накара Хънт да се замисли, защото наистина беше крайно непривлекателна. Смяташе, че за хора с такава особеност вероятно е доста по-трудно да си намерят интимен партньор и че с течение на времето те биха отпаднали от генетичния фонд.