Той обаче бе закрил листовете с ръка. Уж небрежно, но твърдо.
— Нищо особено. Пък и не е свързано с това, имам предвид с действията ни в съда. Просто някои мисли.
— Е, ако решиш да позволиш на някой да ги прочете, аз проявявам интерес.
— Няма нужда да го казваш — кимна той към страниците. — Това си е само за мен.
— А не за читателите ти?
— Е, и за тях. — Той замълча. — Наистина има хора, които ме четат, но има и хора, които са около мен в живота ми. И обикновено тези хора не се интересуват от написаното от мен. Просто е така… не е толкова важно. — Той се усмихна колебливо. — Нито пък има връзка с делото, както казвате вие, адвокатите. Тях поне не ги интересуваше особено.
— Имаш предвид Карин — каза Джина.
Стюарт се усмихна уклончиво, отмести поглед и тежко въздъхна.
— Свикнал съм. Разбирам го. Не е предназначено за всички, така че не е нужно да се държиш мило и да ме молиш да го видиш.
Тя замълча за момент.
— Ами ако наистина искам да го прочета? Ако просто ми харесва как пишеш?
— Ами… — отново си пое въздух той, — би било хубаво.
Бетани Робли, която изглеждаше едновременно ужасена и най-вероятно изтощена от безсъние, се приближи към парапета по средната алея, стиснала ръката на майка си, макар че едрата жена не изглеждаше подходящо избрана опора за дъщеря си, защото самата тя се движеше с помощта на бастун. Когато влязоха в предната част на съдебната зала, госпожа Робли пусна ръката на дъщеря си и я наблюдава как прави още няколко стъпки, а после внезапно се метна надясно точно зад гърба на Джина, стисна гащеризона на Стюарт за рамото и го дръпна назад на стола му към себе си.
— Как смееш да заплашваш дъщеря ми! Как смееш!
Вдигна бастуна си във въздуха и замахна, а Стюарт пое удара предимно с ръката си, тъй като бастунът се плъзна отстрани по главата му.
Тойнби веднага заудря с чукчето, за да усмири залата, и започна да крещи на приставите. Някои от журналистите от предните редове станаха и освободиха мястото, а Джина се обърна първо на една страна, за да види какво става зад нея, и после и на другата, за да стане от стола си и да опита някак да озапти жената. Стъписан като всички останали в залата, Стюарт се извърна шокиран и изненадан.
— Клеър, чакай!
— Мамо! Престани! — викаше Бетани.
Само че Клеър Робли нито чакаше, нито престана. Вече неистово ругаеше Стюарт, обзета от безумна ярост, издърпа го от стола му и назад чак до парапета, и няколко пъти удари главата му с бастуна си, докато той се опитваше да се прикрие или да се защити. Продължаваше да удря, когато приставът на входа изви ръцете й зад гърба и успя да я задържи относително спокойна, което даде възможност на други двама пристави да се приближат и да я озаптят.
Всичко приключи за трийсет-четирийсет секунди. Тримата едри пазачи все още държаха госпожа Робли разплакана и почти изпаднала в истерия. Бетани се бе върнала зад парапета на първия ред в галерията и се опитваше да стигне до майка си. Джина помагаше на Стюарт да се надигне от пода. След като стана на крака, той сам изправи стола си и тежко се стовари отгоре. От лицето му близо до линията на косата течеше много кръв.
Съдията продължаваше да удря с чукчето, все едно не съзнаваше, че още го прави.
— Тишина, тишина, тишина — повтаряше той.
32
Нямаха голям избор. Приставите отведоха Клеър Робли. Стюарт се нуждаеше от медицинска помощ за кървящата си глава. Горката Бетани, доведена до истерия, не беше в състояние да свидетелства. Съдия Тойнби прекрати изслушването за деня.
След като процедурата бе прекратена по този начин, а тя беше нейният план А за деня, Джина премина към план Б — почти без да се замисля и след успеха си днес със свидетелите на Ейбрамс, тя реши да се върне в кабинета си и да започне да подрежда бележките си евентуално за молба 1118.1, която може би щеше да се наложи да подаде, когато обвинението се оттеглеше, след като най-общо представеше позицията си на процеса. Наистина, процедурата сигурно щеше да отнеме почти година — макар че Джина щеше да се опита да съкрати този период, ако може, — но сутринта й бе предоставила предостатъчно възможности да разглоби това дело болт по болт. И докато аргументите бяха все още пресни в мислите й, тя искаше да ги запише на хартия.
Разбира се, отидеха ли на процес, Ейбрамс щеше да е много по-внимателен с подготовката на онзи полицай от пътната полиция, как се казваше… А Фаро нямаше да се прави на умник за боклука.