На бюрото си Харди се смръщи и кръстоса ръце пред гърдите си.
— Може би е забравил.
— Забрави ли да спомене и глобата, която е получил миналия петък вечерта?
Джина се облегна назад, кръстоса крака и вдигна ръка към устата си.
— Петък вечер? — попита тя.
Още едно кимване от страна на Хънт.
— На път за Екоу Лейк. Спрял го е пътен полицай на магистралата. Джул намерил полицая и говорил с него.
— Бил е доста деен — каза Джина.
Хънт се съгласи.
— Той смята, че разполага с голям случай. Такива не се срещат всеки ден.
— И какво е казал полицаят? Спомнил ли си го е?
— О, да. Без никакъв проблем. Разпознал е името. И той е почитател на произведенията на Стюарт. И точно затова не го е арестувал.
— О, Боже! — Джина поклати невярващо глава. — За какво е щял да го арестува?
— Казал на Джул, че щял да измисли нещо. Нарушаване на реда, съпротива при арест, заплашване на полицай…
— Заплашил го е?
— Напсувал го е. За повечето ченгета това е почти същото. Следва лошата част.
— Има и по-лошо?
— Ами, ти прецени. След като онзи полицай разпознал Стюарт, той малко се поуспокоил и му разказал за ужасния скандал, който току-що имал със съпругата си. Как му заявила, че иска да го напусне. Разказал на човека, че бил тръгнал нагоре към планините, защото ако останел с нея, щял да я убие.
— С тези думи? — попита Джина.
— Според Дев, доста дословно — каза Хънт.
— Джина, този тип, Стюарт, клиентът ти, по кое време ще дойде тук? — намеси се Харди.
Джина погледна часовника си.
— След около час. Джул ще пристигне в десет.
— Инспектор Джул спомена ли нещо за белезници? — попита Харди.
— Снощи каза, че не е искал заповед. — Изражението на Джина издаваше чисто възмущение. — На теб Девин каза ли нещо за арест, Уайът?
— Не. Иска повече доказателства. Очевидно има и други проблемни въпроси?
Това беше въпрос.
— А, нищо важно — отговори Джина саркастично. — Само застрахователна полица за три милиона долара, още няколко милиона, които ще минат под негово управление, да не говорим за възможната любовна връзка със сестрата на мъртвата му съпруга.
— Шегуваш се за последното, нали? — каза Хънт.
Тя го погледна.
— Е, той го отрече. А съдейки по това, което разбрах, откакто съм дошла тук сутринта, явно е вярно.
Когато Филис се обади в кабинета й и съобщи, че клиентът й е отвън във фоайето, Джина каза, че идва след секунда, но не се помръдна. През последните петнайсет минути, откакто бе слязла от кабинета на Харди, бе седяла възможно най-удобно в най-хлътналия си фотьойл. Подобно на Уес Фаръл и тя нямаше формално бюро в ъгловия си кабинет. Затова седеше със здраво сключени ръце пред себе си и се опитваше да овладее същинското цунами от ярост, което внезапно я бе заляло вследствие разкритията на Уайът Хънт за нейния клиент.
Погледна надолу към ръцете си. Кокалчета й бяха побелели, ставите й — сковани. Вдигна ръцете си към лицето и ги прокара надолу по бузите си. Накрая си пое дълбоко дъх и се изтласка нагоре от стола си.
Докато прекосяваше дългия коридор към секретарското място, Джина долавяше собствените си отсечени и отекващи стъпки. Стигна до фоайето и лепна подобие на усмивка на лицето си, когато доближи Стюарт.
— Добро утро — изчурулика тя, престорено ведро. — Точно навреме.
— Старая се да се харесам — каза той с плахия си изговор, макар да му костваше усилие. Стюарт се бе избръснал, беше сресал косата си и бе облякъл по-хубави дрехи — панталон и пуловер, — но изглеждаше по-покрусен, отколкото предния ден, беше с мътен поглед и бледен. — От полицията дойдоха ли вече?
— След малко. Последвай ме, ако обичаш…
Джина искаше да избегне безсмисленото бърборене, затова се обърна и тръгна към кабинета си. Влезе първа, седна на ергономичния си стол и се завъртя с лице към него. Стюарт стоеше на няколко крачки от вратата с ръце в джобовете си, напомняше на куче, което чака да му кажат какво да направи.
— Би ли затворил вратата?
След като го направи, той отново се обърна към стаята.
— Къде? — попита той.
Тя махна с ръка.
— Където и да е. Няма значение.
Той избра канапето, вероятно защото бе обърнато с лице към нея. Облегна се, облегна глезена си върху коляното, протегна ръка покрай възглавниците и се отпусна назад.
— Така — каза той.
— Така. — Джина не се изкушаваше да му окаже никакво съдействие, но почака един дълъг миг и когато той не направи нищо, тя омекна. Каквото и да бе извършил в действителност — а тя му беше ядосана за това, каквото и да беше, — той бе човекът, чиято книга беше чела снощи, който бе раздвижил нещо в душата й.