— Другата звезда в първия му хитов филм. Дори не знам кой е филмът.
— „Романс за камъка“. Катлийн Търнър е другата звезда.
— Божичко! И за правото ли знаеш толкова много?
— Поне. Може би дори повече. Част от познанията ми са дори на латински.
— Добре. Вече се чувствам по-добре, задето си ми адвокат.
— Благодаря — отвърна Джина. — Ким с теб ли е?
— Не.
— Добре. А Дебра?
— Какво за нея?
— Аз попитах първа.
— Прибра се вкъщи следобед, защото казах, че искам да поспя.
— Наспа ли се?
— Спах няколко часа, така че ще издържа до довечера.
— Излиза ли ти се?
— Какво искаш да кажеш?
— Ами да излезеш от стаята си, да подишаш чист въздух, да се поразходиш? Мога да дойда след петнайсет минути.
— Защо?
— Ами да поговорим.
— За какво? Пак за това ли?
— В основни линии. За теб. За Карин. За тези неща.
— Не стига ли вече за днес?
— Честно казано, ни най-малко.
— Искам да се върна, когато Ким се прибере.
— Сигурно е възможно. Знаеш ли, за човек, който няма друга работа, правиш това решение по-трудно, отколкото би трябвало да бъде. Предлагам ти разходка, разговор, разпускане, може би дори по едно кафе лате. Никакъв риск.
— И можеш да дойдеш след петнайсет минути.
— Или по-малко.
— Добре. Ще се приготвя.
Преди двете момичета прекарваха много време заедно, но през последните години се бяха отчуждили. Бетани, напрегната и свръхамбициозна, установи, че след като приключи с домашните, няма сили да прави компания на Кимбърли с нейните крайни смени на настроението. Когато Кимбърли беше потисната, ставаше изключително мрачна и понякога говореше дори за самоубийство, или пък заспиваше, ако се опитваха да правят заедно по-спокойни неща — например да учат, да пекат сладки или просто да се мотаят навън. От друга страна, когато беше щастлива, Ким ставаше шантава, непобедима и безсмъртна, а това беше още по-трудно поносимо — крадеше разни неща, натискаше се с момчета, които дори не познаваше, или се дрогираше.
Накрая двете се разбираха без проблеми само когато бяха в планината и караха ски или сноуборд, но дори тогава обикновено се чувстваха добре само в присъствието на Стюарт. Той беше достатъчно дързък за дъщеря си и достатъчно разумен за Бетани. Когато тримата бяха заедно, беше много забавно, но Стюарт поставяше ограничения, например когато Кимбърли искаше да скочи със ските от някоя скала. Но дори тези хубави моменти вече от няколко години бяха в миналото, затова Бетани се учуди, когато по обяд Кимбърли я намери в двора на университета и просто се приближи, докато тя разговаряше с няколко свои приятели.
— Ей, може ли да поговорим за момент?
— О, боже, Кимбърли, разбира се. Аз… много съжалявам за майка ти.
— Дааа. — Бетани отдавна не я беше виждала облечена толкова прилично, с нормални дрехи. Само че изражението й бе странно празно. Бетани си напомни, че приятелката й току-що е изгубила майка си.
Двете се отделиха в един ъгъл на двора. Седнаха на една от пейките до сградата и не се заговориха веднага. Най-накрая Бетани попита:
— Добре ли си?
— Не съвсем. Не си го бях представяла така. Не мислех, че толкова ми пука за майка ми. Искам да кажа… — Кимбърли въздъхна тежко. — Нали знаеш…
— Не ми се иска да научавам — кимна Бетани.
— Права си, не ти трябва. — Кимбърли завъртя глава и погледна приятелката си. По лицето й вече безпогрешно се четеше гняв. — А сега баща ми е загазил най-вече заради теб.
— Заради мен ли? Защо заради мен?
— Защото ти си казала на полицията, че си го видяла да влиза в къщата.
— Наистина го видях.
— Хубаво, ама той твърди, че не е бил там. — Ким впери дълъг и настойчив поглед в лицето на приятелката си. — Не схващаш ли, Бетани? Ако се е върнал в къщата, изглежда така, все едно е убил мама.
— Ченгето, с което говорих, каза, че още нямат заподозрян.
— Е, вече имат.
Бетани дълго мълча.
— Не исках. Не исках да става така.
— А какво според теб щеше да стане?
— Не знам. Просто отговорих на въпросите.
— Ами ще трябва да промениш отговорите си.
— Но как да го направя?
— Просто му кажи, че си сбъркала. Че не помниш добре.
— Но аз помня, Ким.
— Трябва да го направиш, Бетани. Не го е извършил баща ми. Ако държиш на думите си, ще решат, че е бил той. Не можеш да го допуснеш.
— Да, но…
Кимбърли силно плесна по панталона си.
— Чуй ме! Забрави за всички „ако“ и „но“. Трябва да промениш каквото си им казала. Точка.