— Още не сме стигнали до ненормалните неща.
— А какви са те?
— Състоянието на психиката й, което за малко не стана причина двамата с Карин да се разделим преди доста време. — Стюарт разказа подробно на Джина как през пубертета Ким поставила на изпитание търпението и на двамата с всякакъв вид нестандартно поведение, докато накрая Карин не решила, че дъщеря им страда от „класически“ дефицит на вниманието и трябва да започне редовен прием на риталин. — Проблемът беше — продължи Стюарт, — че аз не вярвам особено на версиите за този дефицит на вниманието, които образованите колеги медици на Карин възприемат.
— Като какво?
— Като валидно за всички случаи обяснение за огромната енергия и за разрушителното поведение на някои младежи. Смятах, че ако дъщеря ми толкова отчаяно се нуждае от внимание, може би се дължи на факта, че не получава достатъчно от родителите си, включително и от мен. Затова започнах да я водя на разни места — сред природата, по горите, на обичайните места. — Той сви рамене. — Това като че ли помогна за известно време. Поне не се налагаше да я мъкна насила.
— И какво стана?
— Ами накрая, както обикновено, се оказа, че Карин е по-права от мен. — Той спря и погледна Джина право в лицето. — Всъщност установихме, че Ким страда от раздвоение на личността, което наричаха маниакална депресия. Трябва редовно да приема литий, защото иначе не функционира както трябва в реалния свят. И за съжаление в класическия случай, а тя е такъв, болният забравя или не иска да си взема лекарството. Когато го взема, е добре, обаче всичко в живота й е някак монотонно и досадно, а тя ненавижда това. Иска да бъде в кулминацията на маниакалността. Затова спира хапчетата и започва да чупи и да изгаря неща. Знаеш ли, онзи път… — Той внезапно замълча и погледна над главата на Джина към безоблачното небе. — Не, няма значение — промълви Стюарт по-скоро на себе си.
Джина обаче постави ръка върху неговата.
— Какво няма значение? Кой път?
Стюарт въздъхна и посочи към пейката встрани до алеята.
— Искаш ли да поседнем за момент?
И й разказа какво се бе случило всъщност, когато преди пет години съседите повикали полицията, когато чули „трошенето на съдове“.
Стюарт бе извадил един трик от торбата с писателските си хитрини и бе разказал на Джина историята, без да споменава извършителя. Наистина била хвърлена чиния и Карин наистина била порязана, но не той хвърлил чинията, а Кимбърли.
Стюарт и Карин били единодушни, че няма да допуснат дъщеря им да бъде обвинена за нападението. Животът й щял да бъде достатъчно труден — дори да успеела да се стегне и съвестно да взема лекарството си — и без допълнителния товар на криминалното досие. Това лято Ким отново престанала да взема хапчетата си, което довело до поредица от огромни и доста шумни караници между Ким и родителите й.
Виковете, които чули съседите? Били Ким и Стюарт, дъщеря и баща, а не Карин и Стюарт, съпруга и съпруг. А когато полицията дошла, двамата с Карин заедно разиграли театър и се държали така, все едно се били скарали — отново за да защитят дъщеря си.
Той седеше на пейката и се взираше в празното пространство отпред. Две чайки бяха кацнали на тревата от другата страна на алеята и воюваха за едно пържено картофче. Джина се прокашля и каза:
— Знаеш ли, можеш да кажеш това на Джул. Ако не смята, че си удрял съпругата си, много от проблемите ще изчезнат.
Стюарт обаче поклати глава:
— Ще се разчуе. А на Ким и без друго й е достатъчно трудно.
— Може и да не се разчуе. Джул умее да пази тайна.
— Не знам. Нищо не знам. — Той въздъхна дълбоко. — Искаш ли пак да повървим? — След като изминаха известно разстояние, Стюарт продължи: — Всяка част от тази история е свързана с много вина. Истината е, че проблемите на Ким — дори самата Ким — отровиха взаимоотношенията между мен и Карин. Карин се затвори в своя свят на обществено положение, пари и слава, а аз се отдръпнах, за да не се налага непрекъснато да се сблъсквам с всичко това. Когато бях у дома, се опитвах да бъда добър съпруг и баща, струва ми се, но знаех, че не мога да направя нищо, за да помогна на дъщеря си или за да подобря отношенията си с Карин. Просто така стояха нещата. Освен това бях прекалено слаб или… и аз не знам… прекалено безсилен да сторя каквото и да било.
— Смятал си, че вината е твоя.
— Наистина беше така. Всъщност аз много исках да имаме дете. Ако зависеше от Карин, това никога нямаше да се случи и нещата щяха да са по-добре.