— Може би нямаше да са по-добре, Стюарт. Щяха да са различни.
— Нищо различно от това нямаше да е по-зле, повярвай ми. Не, Ким носи моите гени. Без нея двамата с Карин… По дяволите, не знам.
— Това е изворът на гнева й, нали?
— Да, до голяма степен. Защо според теб трябваше да бягам, за да се почувствам „излекуван от водата“? Но когато се върнех и се окажеше, че Ким не е вземала хапчетата си и избухваше срещу мен за нещо съвсем обикновено или дори въображаемо, напрежението отново ме съсипваше. Естествено, ако си изпуснех нервите, Карин обвиняваше мен.
Джина скръсти ръце. Духна вятър и отметна кичура коса от челото й. Заговори, вперила поглед във водата:
— Каза, че Ким и Карин са били скарани, когато момичето е заминало за колежа, нали?
— Да, случи се това лято.
Стюарт й обясни, че макар Ким да вземала лекарството си, тя започнала да се кара много повече с майка си, отколкото с него. Започнала да си купува наркотици от улиците, да се лекува сама. Ким започнала да се връща вкъщи с дискове и бижута, които родителите й знаели, че не си е купила. От къщата започнали да изчезват вещи, Ким правела повече и по-безразборен секс, мотаела се с проблемни приятели и непрекъснато нарушавала наложеното й наказание. Карин не можела да допусне „нейната дъщеря“ да се държи по този начин, защото се отразявало на самата нея. Затова Карин повече от Стюарт била омразната, врагът.
Така стояли нещата допреди две седмици, когато Кимбърли най-сетне заминала за колежа — истинско блаженство и за двамата й родители.
12
Стюарт и Джина бяха стигнали почти до моста Голдън Гейт, като последните сто-двеста метра бяха изминали в мълчание. Само че не беше същото неловко мълчание като преди. Най-сетне Джина се обади:
— Е, да поговорим за книгата ти. „Излекуван от водата“.
— Обърни внимание на неловкото мълчание, докато авторът обмисля дали да попита за мнението на читателите.
— Вече ти казах, че много ми хареса. Но имаше и нещо повече. Когато я прочетох, книгата… наистина ме трогна. Изпитах такова… облекчение е думата, струва ми се.
— От какво?
— От това, че съм поела един невинен и интелигентен клиент. Не мога да ти опиша колко е хубаво чувството, че най-после мога да поставя уменията си като адвокат в услуга на човек, който най-вероятно наистина ги заслужава. — Тя продължи да върви, загледана напред и пъхнала ръце в джобовете си. — Вчера ти споменах, че преди няколко години почина годеникът ми. Е, оттогава… не че това има значение за теб, но…
— Защо да няма значение за мен?
— Имам предвид за защитата ти. Във всеки случай след смъртта на Дейвид не ми е лесно да осъществявам връзка с нещата, да се обвързвам. Но не щеш ли, снощи прочетох книгата ти и изпитах задоволство, че ще се занимавам с този случай. Искам да кажа, че ще защитавам невинен човек. Знаеш ли колко невинни клиенти съм имала през своите двайсет и няколкото години практика като адвокат?
— Не знам. Десет? Петнайсет?
— Нито един.
Стюарт спря и се извърна с лице към нея.
— Занасяш ме.
— Не. Необичайно ли ти се струва?
— Че никога не си имала невинни клиенти? Да, бих казал.
— И ще сгрешиш. Обикновено е точно така, повярвай ми. Обществените защитници, а аз започнах като такава, получават дела извън съдебната зала и почти сто процента от тези хора дори не се преструват, че не са извършили онова, в което ги обвиняват. За тях делото е просто въртяща се врата, през която влизаш и излизаш от затвора. Опитват се да сключат сделка, за да намалят присъдите си, да издадат някого, за да се върнат на улицата, или да убедят съдебните заседатели, че може и да са направили, каквото са направили, но не са виновни, че са го извършили, защото вината не е тяхна. Били само жертви.
— На какво?
— На всичко, за което се сетиш, и вероятно на още много, за което не можеш да се сетиш. На предразсъдъци, на трудно детство, на републиканците, на съпрузи, които ги тормозят, на наркотици и на алкохол, на психическо разстройство, на сексуални смущения, на някакъв си синдром, на какво ли не. Но най-важното е, че нищо от случилото се не е по тяхна вина. Както и да е… Но снощи мисълта, че ще защитавам наистина невинен клиент ме изпълни с… ами с мотивация. С надежда, може би. Това е нещо, което си струва да опитам.
Когато се върнаха в Марина след час, Джина разполагаше с повече материал, върху който да работи. Обаче Джул, обзет от силното си желание да свърже Стюарт с убийството на съпругата му, все още като че ли не бе особено запознат с бурната драма, която явно се разиграваше във всички области от живота на Карин Драйдън и в която от години живееше Стюарт. След като бе приел факта, че Карин най-вероятно е била убита, Стюарт бе разширил сведенията, които бяха обсъждали предния ден, което бе подсилило убеждението на Джина, че поне още двама души може да са имали мотив да я убият. Освен за тези двамата Стюарт й бе казал, че е възможно жена му да е имала любовна връзка или поредица от връзки. А това отваряше множество други вероятности.