— Че е видяла колата ти.
— Не може да бъде. Не съм бил тук.
— Знам. Но тя така мисли, татко. Видяла я е. Някой от колата е отворил вратата на гаража и е влязъл. Кой друг може да е?
— Може би никой. Може би е сънувала всичко това. Забелязала ли е номера на колата?
Стюарт имаше специален калифорнийски номер, на който пишеше „Бари“ — дребна шега, защото името бе анаграма на думата „риба“.
— Не ми каза конкретно за това.
— Е, ако не го е видяла, не е била моята кола.
— Знам, но…
— Просто искам да кажа, че тя може би трябва да се опита да си спомни тази малка подробност. Според теб дали ще се съгласи да разговаря с мен?
— Не знам. Според мен това сигурно би я поизплашило. Не разбрала, че така всъщност казва на полицията, че сигурно ти си убил мама. Докато не й обясних. И тогава почна да ме уверява, че не е искала да се получи така, обаче била сигурна, че е видяла твоята кола.
— Знаеш ли колко тъмни джипове има? Черни, зелени, сини, кафяви. Хайде стига. Обаче не е видяла мен, нали? Как слизам от колата или нещо подобно?
— Не. Но кой друг може да е? Искам да кажа, кой друг може да си отвори гаража автоматично? Мама… и някой…
— Знам, миличка. Знам какво би трябвало да означава това.
Към осем и половина двамата приключиха с вечерята и заподозреният излезе от „Изис“, хванал подръка дъщеря си от едната страна и снаха си Дебра от другата. Около тях веднага се трупаха журналисти, заблестяха светкавиците на камерите, издигнаха се настойчиви гласове.
— Стюарт! Отдели ни минутка!
— Защо уби жена си?
— Колко пари струваше?
— Колко пари струваш ти сега?
— Кои са тези жени?
— Имаш ли си гадже, Стюарт?
Най-сетне Стюарт спря на ъгъла с Ломбард Стрийт и се обърна към тях.
— Знам, че просто се опитвате да си вършите работата, но бих искал най-учтиво да ви помоля да дадете на мен и на семейството ми възможност да се уединим и да скърбим. От лявата ми страна е дъщеря ми Ким, а това е сестрата на съпругата ми, Дебра. Не съм убил съпругата си и ще окажа пълно съдействие на полицията, за да залови онзи, който го е извършил.
— Знаеш, че полицията смята теб за главния заподозрян. Как ще го коментираш? — обади се един репортер.
— Имат право на мнение. Но нали забелязвате, че не съм арестуван? Ако имаха доказателства, щях да бъда в затвора. Но нямат и няма да имат, защото доказателства няма. Не съм убил съпругата си. Само това имам да кажа. А сега моля да ни извините.
— Естествено, видял си снимката, нали? — попита го Джина по телефона.
— На двама ни с Дебра ли? Новините в единайсет започнаха с нея. Да, видях я.
— Каквото и да говориш, хората ще си мислят, че тя е другата жена, знаеш го, нали?
— Нека.
— Това няма да ти помогне.
— Цялата тази публичност е глупава, Джина. Няма да ми навреди, след като няма улики, а аз не виждам да има. А ти?
— Не, но вероятно не беше най-умният ход на света да пъхаш този факт под носа на Джул по телевизията.
— Ще го преживее. Може би ще се научи да не споделя подозренията си с медиите. Ако ще се сражава с мен на този фронт, ще отвърна на удара. Всъщност вече съм едва ли не склонен да го съдя за клевета. Занимаваш ли се с такива дела?
Джина се засмя:
— Не тази седмица. Имам случай на убийство, който май се нажежава. Клиентът ми не спира да говори.
— Има свобода на словото. Възползвай се, ако искаш. Като стана дума… — Той й разказа за по-ранния си разговор с Джул относно спорното време, когато е тръгнал от Екоу Лейк.
— И си му казал, че може би не е било в два часа?
— Не, казах му, че беше точно така.
— Не споменах ли, че предпочитаният отговор е „без коментар“?
— Опитах се. Опитах се.
Мълчание. Накрая Джина каза:
— Как е дъщеря ти?
— Съсипана е. Цяла нощ плака. Започва да осъзнава, че майка й е мъртва. Това и всички неща, които са останали недоизказани помежду им.
— Това с нерешените въпроси е трудно.
— Когато замина да учи в Орегон — днес ти разказах малко за това, — двете тъкмо се бяха скарали заради багажа, който Ким щеше да си вземе или по-скоро да не си вземе. Никакъв грим. Само един комплект дрехи. Хората там нямало да са такива плиткоумници като тук и да се интересуват само от външните неща. Така че в крайна сметка Ким замина, без дори да прегърне Карин. Не влезе да се сбогуват. Просто замина. А ето че малко след това разбира, че майка й е мъртва. Просто се опитва да подреди всички тези неща.
— Може ли да разговаря с някого? Психоаналитик, при когото да ходи редовно?
— Майтапиш ли се? Девизът ни е „по един психиатър дневно“. Не съм сигурен обаче, че точно сега се нуждае от това.