— Коя?
— Че искам да сътруднича с когото е необходимо, дори с полицията, за да открият кой е убил Карин. Всъщност, между нас да си остане, но може би аз самият ще се опитам да разбера това.
— Не е добра идея. Нали полицията е затова.
— Само че в момента те смятат, че аз съм го извършил.
— Не, просто смятат, че ти си човек, който…
— … е заинтересован. Което означава, че ще бъда главният заподозрян веднага щом намерят нещо, което да могат да използват като улика. И тогава ще ида в затвора. А аз не искам да ходя в затвора дори за ден.
— Няма. В това си прав. Няма да отидеш.
— Тогава какво ми остава? Да седя и да чакам, докато Джул натрупа достатъчно слухове и намеци, че да повдигне обвинение срещу мен? Чуй ме, Джина, ако той не търси някой друг, значи не преследва когото трябва, защото аз не съм го извършил. Споменах ли това по-рано?
— Няколко пъти, струва ми се. Така най-сетне стигаме до една добра новина.
— И каква е тя?
— Адвокатът ти започва да ти вярва.
15
В „Травъл Лодж“ нямаше обслужване по стаите, затова Стюарт остави дъщеря си да спи и излезе, за да купи вестник и нещо за закуска. В осем и петнайсет двамата с дъщеря му пиеха кафе и ядяха кроасани на ниската масичка в хотелската му стая. Дъщеря му отгърна страница от вестника, наведе се напред за момент и после вдигна поглед.
— Успя да стигнеш до Ю Ес Ей Тъдей, татко. „Писател отрича да е убил съпругата си лекарка“. О, боже! В националния вестник.
— Може ли да погледна?
Тя му подаде вестника и той бързо прегледа статията. Не беше дълга, може би около двеста думи в раздела за местни новини от Сан Франциско. Преди да успее да изрече какъвто и да е коментар, телефонът на тоалетната масичка до дивана звънна веднъж и Стюарт грабна слушалката.
— Ало? Да, на телефона. — После обаче замълча, послуша известно време и накрая каза: — Добре, благодаря. — После остана седнал, стиснал слушалката.
— Татко?
Стюарт сепнато излезе от унеса си, усмихна се неловко на дъщеря си, върна слушалката на мястото и поднесе кафето към устните си.
— Бяха от полицията. Можем да се върнем у дома.
— У дома — повтори Ким. — Какво ще бъде у дома сега?
Той срещна погледа на дъщеря си, видя бликналите сълзи, прегърна я и я притисна към себе си, когато тя се разрида.
Ким се съмняваше, че ще може да стои в къщата, където е била убита майка й. Не беше сигурна, че изобщо някога ще може пак да застане пред входната врата. За щастие, още преди да изпият кафето си, Дебра цъфна неканена в хотела. Предложи да заведе племенницата си на пазар, за да й купят хубави дрехи (този път Ким не направи забележка за плиткоумието на модата), и след това да отидат да обядват някъде. След което щели да се върнат в апартамента на Дебра, където Ким можела да остане колкото си иска, поне до погребението. Още не знаеха кога ще се състои то, защото съдебният лекар все още не бе освободил тялото. Със сигурност не по-рано от следващия понеделник.
Така че малко преди обяд, след като почти цял час бе обикалял безцелно празната къща, Стюарт се озова сам пред компютъра в малкия си кабинет до спалнята. Не беше проверявал електронната си поща от четвъртък вечерта и сега видя, че има повече от стотина съобщения. Макар да бяха претърсвали къщата много методично през последните няколко дни, от полицията явно не бяха отваряли файловете му и това го изненада. Но може би бяха прехвърлили данните от хард диска му на преносим диск, който бяха отнесли в участъка, за да го разгледат на спокойствие.
Кореспонденцията му беше до голяма степен предсказуема — половината от нея беше нежелана и нечакана поща въпреки софтуера, който блокираше спамовете; имаше девет-десет писма от хора, които бяха харесали книгите му или други написани от него материали; съобщения от агента и от издателя му, които предлагаха помощта си (но не бяха съкрушени от търговските възможности, които криеше появата му в новините); и още двайсетина препратени му вицове, които той по навик изтри. Имаше и около петнайсет съобщения от хора, които бяха научили за Карин.
Беше стигнал почти до края на списъка, когато видя познато прозвище — НУ, — при което се сепна и стомахът му се сви на топка. Стюарт вече беше получил две писма от НУ. Първият път беше преди малко повече от година, няколко дни, след като в „Сънсет“ излезе кратък материал, в който той представяше някои от любимите си рецепти за приготвяне на пъстърва на открито.
Тогава Стюарт бе разпечатал обидното съобщение и след това бе решил да забрави за него. Сигурно беше от някой откачен. Стюарт изобщо не помисли да звъни в полицията или във ФБР. Дори не спомена за случая пред Карин. Обаче запази посланието, макар никога да не му се бе налагало да се връща на него и да го поглежда, за да си го спомни цялото: „Достатъчно лошо е, когато невежите убиват благородните божи и природни твари за храна или просто заради спорта. Но когато го прави някой, който величае себе си като приятел или като доброжелател на природата, престъплението се превръща в истинска злина. Вече знаем кой си. Всеки момент може да те сполети наказание за престъплението ти. Приготви се. НЕ УБИВАЙ“.