Джина се обади от кабинета си на Уайът Хънт, който беше магьосник с компютъра. Половин час по-късно вече беше в дома на Стюарт.
— Възможно ли е Джул да е пропуснал това?
Намираха се в кухнята, защото Стюарт се чувстваше донякъде удобно в това помещение. Той седеше на плота до мивката.
— Нямаше ли да ни каже, ако го е видял?
— Може би затова не те е арестувал.
— Е, има само един начин да разберем.
Джина се обади от коридора в кухнята и се свърза с инспектора на мобилния му телефон. Той беше в Хънтър Пойнт и разпитваше свидетел на евентуално клане между две банди, но не напредваше особено — онзи изглежда „нищу ни си спомняши“.
— Не, излязох на верандата и се надявам никой да не ме застреля. Какво има, Джина?
Тя му разказа и му прочете съобщението.
Фактът сам по себе си не направи почти никакво впечатление на инспектора.
— Имейл ли е? Не, не сме записвали файловете му, но благодаря за идеята.
— Девин, това ми прилича на заплаха към Стюарт и вероятно към семейството му. Казват, че знаят къде живее. И че това е последно предупреждение.
— Сигурна ли си, че не е ходил в някое интернет кафене и сам не си го е изпратил?
— Да, сигурна съм в границите на разумното. През изминалата година е получил още две такива съобщения от същия подател. При второто е уведомил властите.
— Кога е било това?
— Не знам точно. Преди четири или пет месеца.
— Може още оттогава да го е планирал. Да е нагласил всичко.
— Виж какво, инспекторе — каза Джина, — проявявам уважение към теб с това обаждане. Ако искаш да дойдеш и да погледнеш лично, клиентът ми ще те пусне дори и без заповед за обиск. Ти избираш.
— Добре. Ще дойда. Не трийте нищо. И не пипайте нищо. Ще бъда там след час.
— Един час — обяви Джина, след като затвори. После по-меко се обърна към Стюарт: — Не остана очарован, но ще дойде. Не изключва възможността сам да си нагласил всичко.
Усмивката на Стюарт можеше да се определи като широка.
— Като си втълпят нещо, здравата се вкопчват, нали? Добре, дори да забравим за този тип НУ, Джул не търси ли някой друг? Други заподозрени?
— Не знам. Би трябвало. Само това мога да кажа. — Джина се поколеба, погледна през прозореца и пак се обърна към него, неволно свъсила лице.
— За какво си мислиш? — попита той.
— Помислих си, че бих искала да видя къде се е случило, ако можеш да го понесеш.
Той замълча за миг, после каза:
— Разбира се — и скочи от плота. — Там, навън.
Горещата вана все още не беше покрита и все още беше пълна с вода, макар че някой я бе изключил и сега водата беше хладка. Отвориха щорите и от всички страни се показаха съседните къщи и задни дворове. Стюарт потопи ръка във водата и я размърда.
Навън ранната есен продължаваше да подражава на лятото. Тишината бе накъсана от чуруликането на птички откъм една хранилка до задната ограда. Във въздуха се усещаше лек мирис на хлор, намек за влага. Стюарт тихо заговори:
— Започвам да се убеждавам, че някой я е удавил. Някой я е ударил по главата и я е натиснал под водата. Трябва да открия кой.
— Вече говорихме за това, Стюарт. Работа е на полицията.
— Те не са мотивирани като мен — горчиво се засмя той и се обърна към нея: — Сигурно ти се иска да попиташ какво значение има, след като не съм я обичал?
— Така е. Хрумна ми.
— Не става дума толкова за Карин, колкото за мен. Аз ще трябва през остатъка от живота си да живея с подозрението и с това хората да ме смятат за убиец на жена ми. Смяташ ли, че не ми се иска да погледна дъщеря си в очите и да не открия там абсолютната сигурност, че не съм го извършил? Да не говорим за приятелите, познатите, издателите. Не мога да го допусна. Няма да го допусна. — Малкият изблик като че ли размърда нещо вътре в него. — Няма да ме затворят. Който го е извършил…
— Който го е извършил, Стюарт, със сигурност е допуснал грешка — каза Джина. — Когато Джул хвърли мрежата по-далеч, ще го залови.
— Той не търси. Изобщо няма никаква мрежа.
— Ще има, обещавам ти. Минали са само два дни и през това време той се опитва да те елиминира като заподозрян.
— Губи си времето, като се опитва да ме елиминира. Убийствата не се разрешават за четири дни, нали? Е, това трябва да се разреши. — Стюарт отново пъхна ръка в хладката вода. Задържа я там, като я движеше напред-назад. — Добре, добре тогава — каза той, сякаш бе спорил със себе си и бе стигнал до някакъв извод.