— Джери наистина обича предизвикателствата — кимна Джина.
— Страхотно — каза Стюарт. — А аз какво да правя?
Джина и Уайт се спогледаха. Никой от двамата не можеше да му отговори.
17
Не, благодаря, нямал апетит и не искал да обядва с Джина и с Уайът.
След като те си тръгнаха, Стюарт започна да крачи, обзет от студена ярост, от горещата вана на покритата веранда отзад, през библиотеката, обратно в кухнята, през трапезарията, след това през големия хол и нагоре по стълбите до тяхната, вече неговата спалня. Надолу по коридора до стаята на Кимбърли в предната част на къщата, надникна през щорите на един от прозорците и видя прозореца на Бетани в къщата от отсрещната страна на улицата.
Нейните щори бяха отворени, лампата в стаята бе забравена светната и ако примижеше на все още силното обедно слънце, Стюарт можеше да различи плаката на стената на спалнята на Бетани. Той рязко отстъпи назад, давайки си сметка колко близо една до друга са двете сгради… на трийсетина метра? Или по-малко? Без усилие можеше да прочете зеленикавите месингови цифри на табелката, поставена в гипсовата мазилка до вратата. Фактът, че Бетани бе разпознала колата му, щеше да бъде приет с доверие от съдебните заседатели, ако се наложи да се изправи пред тях.
Мисълта, че стои пред съдебните заседатели, го накара да се обърне и да се върне към голямата спалня в задния край на къщата. Там, в малкия си кабинет, в един шкаф, пълен с картотеки, купчини ръкописи, рядко носени дрехи и безплатни мостри на риболовно и на всякакво друго туристическо оборудване, които той рекламираше, Стюарт избута няколко одеяла и пуловера и застана на едно коляно. Вратата зад него беше отворена, за да влиза светлина, докато той набра комбинацията на сейфа си, бръкна вътре, напипа една стара кадифена торбичка, в която държеше увит пистолета си, и я извади.
Както винаги пистолетът „Смит и Уесън“ му се стори по-тежък, отколкото го помнеше. Беше празен и тежеше по-малко от килограм, но притежаваше така наречената от Стюарт „психологическа тежест“, която компенсираше малкия му размер. Дължината на дулото беше десетина сантиметра — беше късо спортно оръжие, което бе купил много преди да се ожени и оттогава рядко го бе използвал. Купи си го предимно за развлечение.
Но днес, обзет от настроение, което не позволяваше много размисъл, Стюарт стоеше с кадифената торбичка в една ръка и с двата пълнителя и кутията с патрони в другата, а после отиде и седна зад бюрото си. Премести клавиатурата да не му пречи и извади оръжието. Разопакова пакетчето, като разгърна двата пласта намаслен фланелен плат, и постави пистолета пред себе си.
Винаги го поддържаше чист и добре смазан и сега изпита известно задоволство, че оръжието е готово за стрелба. Провери датата на почти пълната кутия с девет милиметрови патрони и си даде сметка, че вероятно ги е купил по време на последното си ходене в планината в началото на лятото. И това бе добра новина. Нямаше да му се налага да купува още патрони и така да предизвика дори най-бегли въпроси от страна на продавача или — още по-лошо — да даде възможност да го разпознаят.
Извади всеки патрон поотделно, провери ги за външни дефекти, но не откри такива в нито един от деветте (осем за патронника и един за гнездото), които напъха в дръжката на пистолета. Нямаше проблеми и с втория патронник, който пъхна в джоба на джинсите си „Ливайс“.
Със зареден пистолет и с два пъти проверен спуснат предпазител, Стюарт се изправи, заряза върху бюрото празната кадифена торбичка и половин кутия с патрони и се върна отново пред сейфа. Посегна вътре и взе част от купчинката петдесетдоларови банкноти, които държеше тъкмо за непредвидени случаи. Преброи парите и му се стори, че има много по-малко, отколкото смяташе, че е отделил, но все пак бяха останали няколкостотин долара, които щяха да са предостатъчни за известно време. Затвори вратичката, завъртя ключалката, върна се на бюрото си, избута настрани кутията с патроните и постави пистолета върху бюрото. Седнал на ергономичния си стол, той отново придърпа клавиатурата към себе си.
За кратко впери поглед към последната заплаха на екрана на компютъра си, преди да натисне съответната иконка и да напише своя отговор. По навик препрочете написаното за правописни и печатни грешки и когато не откри такива, го изпрати. Текстът гласеше: „Ела и ме хвани, страхлив кучи син такъв“.
Доволен, той изключи компютъра, взе пистолета си и го отнесе в спалнята, където внимателно го остави върху оправеното легло. Имаше само най-обикновен кобур за колан, но нямаше намерение да го използва. Нито пък имаше разрешително да носи скрито оръжие, но точно това възнамеряваше да стори.