— Какви?
Конли се поколеба.
— Като че ли са умирали хора.
— Като че ли? Хората не умират „като че ли“, Джед. Те умират наистина. Карин знаела ли е за това? Би трябвало.
— Първо се опиваше да разбере какво се е случило. Имаше известна неяснота.
— Каква неяснота? Хората или умират, или не.
— Така е, разбира се. Но смъртните случаи са станали след публикуването на изследването, така че поради изминалото време преди появата на проблема възникнаха някои въпроси дали смъртта се дължи на подмяната на ставите.
— И Карин се опитваше да разбере?
— По същество, да. Като обществена институция моята служба разследва някои случаи на промишлени измами от името на нашите избиратели и Карин ме помоли…
— Джед. Вече имаш гласа ми. Сигурен съм, че си направил необходимото. Но казваш, че Карин се е канела да вдигне шумотевица около ПИ заради тези смъртни случаи, така ли? А това е щяло да струва големи пари на инвеститорите, нали?
— Не знам дали е стигнала чак дотам, но… Бих казал, че обмисляше как да постъпи.
— И с кого е разговаряла за това? Освен с теб. С онзи тип от Пало Алто — Форестър?
— Предимно с него, струва ми се. С Дон Форестър.
18
Облегнал лакътя си на отворения страничен прозорец, за да може топлият и ароматен въздух да се вихри около него в кабината на пикапа, Стюарт Горман караше в рамките на разрешената скорост но „най-живописния път в страната“, шосе 280 от Сан Франциско към разположения на около шейсет километра Пало Алто. За малко да пропусне малката полирана табела от гранит пред централата на Санд Хил Екуити Банк — дълга и ниска сграда от черно стъкло, която като че ли изникваше направо от светлокафявия склон на хълма близо до Пейдж Мил Роуд.
Докато спираше на паркинга, засенчен от маслинови дръвчета, Стюарт си даде сметка, че пикапът му не се вписва сред преобладаващите луксозни превозни средства. Запита се къде ли се намира местният търговец на коли, който явно раздаваше всички тези мерцедеси, беемвета, лексуси и по някое и друго порше, защото не допускаше, че са много хората, които могат да си позволят да си ги купят.
Паркира далеч в единия край, за да остане поне донякъде незабележим, излезе от колата на вече доста силната жега и мерна отражението си в стъклата на сградата — джинси, фланелка, туристически обувки. В това време не можеше да облече якето си, за да скрие пистолета. Което означава, че пистолетът оставаше увит в якето в сака.
Голяма подготовка, няма що.
— Идиот — каза той.
Нямаше значение.
Служителката на рецепцията остави у него впечатлението, че милиардерите могат да се обличат както си искат. А когато Дон Форестър научи кой го чака във фоайето, за да разговаря с него, макар да нямаха уговорена среща, веднага излезе.
Беше на около трийсет и пет години, с четвъртита челюст, идеални зъби и атлетично тяло, облечено в костюм за две хиляди долара, но въпреки това успяваше да излъчва искреност и съчувствие.
— Господин Горман, аз съм Дон Форестър. Дон.
— Стюарт.
Форестър имаше смазващо ръкостискане.
— Радвам се най-сетне да се запознаем, но ми се иска да не беше при такива трудни обстоятелства. Тук всички сме съкрушени от смъртта на Карин. Разбира се, ако можем да ви помогнем с нещо… — Той се обърна към служителката на рецепцията: — Ще бъдем в кабинета ми, Каръл. Никакви разговори, моля те. Никой да не ни прекъсва. Господин Горман… Стюарт, насам, моля.
Прекосиха мълчаливо един прохладен, широк гълъбовосив коридор и влязоха в просторен кабинет, чиято най-характерната особеност бе огромният прозорец, който заемаше две трети от отсрещната стена и се губеше в склона под сградата. На черната стена без прозорци зад бюрото на Форестър имаше шест вградени компютъра и два екрана, включени на телевизионни програми, но без звук.
Форестър обаче не се запъти към бюрото си, а към малък кът за сядане, състоящ се от функционални кожени столове в най-светлата част на помещението. Докато Стюарт се настаняваше, оглеждайки обстановката, банкерът попита какво да му предложи за пиене.
— Ако ще ви помогне да решите, аз ще пия кафе.
— Звучи добре — отговори Стюарт. — Черно, ако обичате.
Високотехнологична кафе машина от лъскава стомана заемаше почетното място върху плота. Форестър действаше сръчно. Извади големи чаши от скрития вграден шкаф, постави по една под всяко кранче на машината и натисна копчето. След по-малко от минута кафето беше пред тях и Стюарт отпи.
— Благодаря, че ме приехте. Допускам, че сте зает. Вероятно щях да ви се обадя предварително, но през последните няколко дни действам съвсем автоматично Форестър махна с ръка.