— Би било чудесно. Благодаря ви.
Облекчението на Макафий, задето засега изоставят темата за смъртта на Карин, беше осезаемо. Обърна се и показа къде ще бъде рецепцията.
— Е, в момента се намираме на място, което е почти завършено. — После поведе Хънт зад плота и му показа работните места, изводите за компютрите и телефонните табла.
— Колко пациенти възнамерявате да приемате?
— Надявахме се на осем дневно.
— Осем дневно? Толкова много хора ли се нуждаят от нови тазобедрени стави?
— И от нови раменни и коленни стави. Но да, дори и само с тазобедрените стави се надявахме поне на осем човека дневно.
— Значи двамата с Карин сте щели да правите по четири операции дневно, така ли?
Вероятно това се стори смешно на Макафий. Или пък все още беше нервен. На което и от двете да се дължеше, той се засмя силно и невъздържано, макар че бързо се възпря.
— Извинете, но не. Надявахме се да успеем да привлечем сътрудници, други специалисти по ортопедия и в рамките на година-две да ги назначим на постоянна работа при нас. Никой лекар не бива да прави повече от една операция за пълна подмяна на ставата дневно. Макар че някои се опитват.
Хънт реши да поеме риска:
— Майкъл Пинкърт?
Макафий се сепна, когато чу това име, и усмивката изчезна от лицето му.
— Да, той би бил един от тях. Разговаряхте ли с него?
— Още не.
— Но явно знаете, че водеше преговори с Карин.
— С вас също. Искате ли да поговорим за това?
Макафий явно не искаше. Погледна през рамото си, сякаш се чудеше дали да продължи да развежда разпитващия го из клиниката, по накрая се усмихна изкуствено.
— Трябва да разберете, че с Карин се познаваме още от времето на стажа си. Тя беше невероятна жена — умна, мотивирана и наистина беше работохоличка като мен. Умът й непрекъснато щракаше. Беше истинска радост да си край нея. Не всички обаче забелязваха тази й страна. Понякога тя беше… твърде рязка, струва ми се. И избухлива.
Просто не можеше да понася глупостта.
— Значи мен нямаше да ме хареса — каза Хънт в опит поне частично да задържи свидетеля на своя страна колкото може по-дълго, но се боеше, че това няма да трае още много време.
— Мисля, че сте прекалено скромен, инспекторе — каза Макафий. — Във всеки случай искам да кажа, че отдавна двамата с нея бяхме изключително подходящ екип. Споделяхме една и съща работна етика и еднакъв подход към пациентите си. Философията на д-р Пинкърт се различава както от моята, така и от тази на Карин. Не смятах, че ще работим добре заедно.
— Не се обиждайте, докторе, но имахте ли интимни отношения с Карин?
Макафий въздъхна и заедно с това част от увереността в поведението му изчезна.
— Би трябвало да очаквам, че ще се стигне до това — каза той предимно на себе си. След това кимна. — За около две седмици преди повече от двайсет години. Не, по-скоро осемнайсет. Малко след раждането на Кимбърли, дъщеря им. Двамата със Стюарт имаха проблеми. Момичето явно беше… — поклати глава той. — Както и да е, тогава тя реши, че няма да го напусне и да сложи край на брака си… не знам защо… но двамата с нея осъзнахме, че връзката ни е грешка. — Срещна погледа на Хънт и каза: — Знам, че е трудно да го повярвате, но оттогава не сме били заедно и това е самата истина. Бяхме приятели и делови партньори, и толкоз.
— И изведнъж тя ви предава и моли Пинкърт да се присъедини към двама ви в клиниката?
— Не, не ме предаде. Прекалено силно казано. Наистина имахме несъгласия по въпроса, но… Не съм я убил, инспекторе. Вече не бях любовникът й.
— Значи казвате, че все още е имала любовник?
— Не мога да твърдя със сигурност.
— Но въпреки това смятате, че може да е вярно?
Макафий се бори с въпроса известно време.
— Това е важно — обясни му Хънт, — защото ако е имала любовник, възможно е той да я е убил. Не искам да ми казвате име, докторе. Само „да“ или „не“.
Най-накрая Макафий кимна.
— Добре тогава, бих казал „да“. Макар че нямам представа кой е. Но така смятам.
— Защо? Нещо конкретно?
— Нищо със сигурност. Но както ви казах, аз я познавах добре и от отдавна. Човек забелязва промените. Тя се промени през миналото лято.
— По какъв начин?
— Ами през последните няколко години беше станала мрачна. Все говореше за пари и за бизнес, за отговорностите в семейството, и го правеше с някаква неистова решителност. Нямаше да се остави да я) победи фактът, че положението е трудно, за нея то представляваше? работа и нищо друго. — Той сви рамене и замълча за момент. — А и дъщеря й… Виждали ли сте Кимбърли?