— Не знам отговора на този въпрос. Освен това никак не ми допада намекът. Аз обичах Карин.
— Колко е застраховката? — повтори Хънт. — Информацията е публична. Ако ме накарате да търся, мога и да превъртя. Колко?
— Два милиона и половина.
— На всеки?
— На всеки.
— И кога за последен път видяхте Карин?
— В петък, тук. Не, в събота сутринта. Срещнах я в болницата, където и двамата имаме пациенти. Почти не си говорихме.
— Заради напрежението между двама ви и Пинкърт?
— Не, защото бяхме заети с пациентите си. Току-що ви го казах.
— Да, така е. Но ми се струва, че след като сте имали толкова проблеми, бихте могли да поговорите малко за тях.
— Направихме го предишния ден. В събота тя приключи преди мен в болницата и си тръгна. Може би е отишла при любовника си. Не знам. Но не говорихме.
— Добре. А в неделя?
— Не съм я виждал в неделя.
— Какво правихте в неделя вечерта?
— Вече казах на партньора ви…
— … че сте спели. Имам предвид преди това. На вечеря. Къде вечеряхте?
— Не си спомням. Трябва да си помисля.
— Добре, не бързайте.
Хънт отново извади бележника си. Демонстративно разлисти страниците и извади писалката си.
— В неделя — кратко каза той, — преди три дни.
Макафий потри ръцете си една в друга и се усмихна мъчително.
— Просто не си спомням. Съвсем изключих. Неделя, неделя…
— Неделя — повтори Хънт. — В единайсет сте си били легнали. Може би съпругата ви ще си спомни.
— Разведени сме — поклати глава той. — Живея сам на Филмор. Обаче сега наистина изключих. Само секунда. Имате ли нещо против да позвъня по телефона?
— Ни най-малко.
Макафий извади мобилния си телефон от джоба и подаде гласова команда: „В офиса“. След няколко секунди поде разговор:
— Марша, здравей, аз съм. Какво има записано в календара ми за неделя, миналата неделя? Разбира се, ще изчакам. — Същата нервна усмивка. И после: — Нищо? Не, сигурен съм, че правих нещо. Просто не мога да си… Добре. Добре. Благодаря ти. Дочуване. — Затвори и драматично сви рамене. — Сигурно ще трябва да си помисля. Каквото и да е било, явно не е било паметно.
— Докторе, инспектор Джул не ви ли попита същото?
— Разбира се. Казах му, че съм имал насрочена операция за понеделник сутринта, затова съм сигурен, че съм бил в леглото.
— Не ви ли попита къде сте били преди това? Каква кола карате?
— Хонда „Паштът“.
— Това е спортна кола, нали? Четири по четири?
— Да.
— Какъв цвят е?
— Червена. О, чакайте, сетих се! Неделя. Децата бяха при мен.
— Децата са били при вас.
— Трите ми деца. Сега си спомних. Ходихме до Тилдън, плувахме в езерото, направихме си пикник. Купихме си обяд от деликатесния магазин в Монклеър. — Макафий изтри потта, която бе започнала да избива по челото му. — Да. След това отидохме на вечеря в „Спенгърс“ — нали го знаете, в Бъркли, — а после ги откарах обратно у Джени, майка им, вероятно към осем. Осем и половина. Тъкмо се беше стъмнило. Господи, как така не можах да си спомня за това?
— Не знам — каза Хънт. — Значи сте оставили децата към осем и половина. А след това какво?
— След това се прибрах у дома. Беше ужасно дълъг ден — знаете как е с три малки деца. Погледах малко телевизия и си легнах. Вероятно към десет. Точно както казах и на инспектор Джул.
— Сам ли?
— Да, разбира се.
— Добре, докторе, много благодаря. Много ми помогнахте.
Хънт затвори бележника си, отново го прибра в задния си джоб и тръгна по коридора към изхода.
21
Джина започна да пише на компютъра в кабинета си с намерението да последва съвета на клиента си да пише по една страница на ден и да се забавлява. Беше писала вероятно към петнайсетина минути, когато телефонът звънна.
Когато вдигна поглед към долната част на екрана си и видя, че е била погълната от работата си почти два часа и е написала пет страници, толкова се смая, че не чу следващите няколко позвънявания и накрая се наложи бързо да вдигне с надеждата да не е пропуснала обаждането.
— Джина Роук.
— Госпожо Роук, инспектор Джул се обажда. — Джина забеляза със звънтяща тревога, че бе престанала да бъде Джина и Джул вече не беше Девин. Нещо в отношенията им се бе променило. — Питам се дали случайно не сте с клиента си в момента.
— Не, в кабинета си съм.
— Да, госпожо. Нали там ви звъня. Господин Горман не е ли с вас?