— Дума по дума. Каза, че няма да отиде в затвора. Ченгетата не търсели кой може да е убил Карин, затова щял да го направи той. Опитах се да го убедя, че трябва да остави теб и детектива ти да направите това, но не ми се стори много убеден.
— Джед, той трябва да се предаде. Може да го застрелят. Трябва да разговарям с него. Знаеш ли как може да се свържа?
— Имам номера на мобилния му телефон и с радост ще ти го дам, но от думите му днес съдя, че няма да ти е лесно да го убедиш да се предаде, особено ако това означава да прекара известно време в затвора. Беше доста категоричен по този въпрос.
— Джед, те имат заповед. Той ще отиде в затвора.
— Не и ако не го намерят.
— Исусе, Джед. Едва ли иска да го преследват. Положението и бездруго е достатъчно лошо.
— Чувам те и го знам, Джина. Но той смята, че със своето разследване ще стигне там, където полицията няма да успее.
— В такъв случай е идиот. Аз имам добри детективи. Стюарт се запозна с един от тях, Уайът Хънт. Днес той изрови доста мръсотия за деловия партньор на Карин. Всички работим по случая.
— Вярвам ти. Но на Стюарт не му пука за това. Той не вярва в системата, Джина. Не смята, че невинните обикновено излизат на свобода. Мисли, че стават грешки, а тази заповед за ареста му е идеален пример. Изобщо не желае да участва в процеса.
— Твърде късно е за това, Джед. Започнало е и без него. Сега важното е да намалим вредата. И ако през следващите няколко часа не се появи, хванал ръката на адвокатката си, всичко оттук нататък ще бъде много по-лошо. Знаеш го.
— Аз го знам и ти го знаеш. Искаш ли първо аз да му се обадя? Да се опитам да го вразумя? На мен поне сигурно ще вдигне.
— Много успокоително. — Джина се замисли за момент. — Добре, но ми обещай след това да се свържеш с мен.
— Веднага след разговора ни, каквото и да отговори. Ще направя всичко по силите си.
— Знам. И Джед?
— Аха?
— Не че не оценявам какво направи за мен, но следващия път, когато ти се прииска да ми изпратиш невинен клиент, когото да защитавам, може би не е зле да не откликваш на импулса.
В седем и половина същата вечер Джина караше на юг по магистралата Бейшор на път за Сан Матео, където Стюарт бе отседнал близо до Койот Пойнт в двайсет и девета стая на мотел „Холивуд“. Джед Конли не бе успял да промени намеренията му, Джина също не бе успяла, след като бе разговаряла със своя клиент от апартамента си. Въпреки това обаче тя все още се надяваше, че при един директен разговор ще успее да го убеди да се предаде. Обаче топката в стомаха й и нервното потрепване на единия й клепач много по-добре показваха какви са шансовете й.
Вече се бе смрачило, когато тя тихо почука на вратата към двулентовия път, перпендикулярен на магистралата, и към края на общинското игрище за голф в Сан Матео. През венецианските щори се виждаше, че в стаята свети, една сянка се раздвижи в отговор на почукването й и след това тя се озова лице в лице с клиента си, който й даде знак да влезе и затвори вратата зад нея, долепил мобилния телефон към ухото си.
— Дъщеря ми — каза той само с устни.
Джина кимна, влезе в стаята и седна на един стол до покритата с линолеум масичка до стената. Стаята беше голяма, имаше две огромни легла и кухненски бокс зад гърба й. Стюарт се върна до по-близкото легло и седна, подпрян на купчината възглавници, натрупани до таблата.
— Вината не е твоя, миличка — каза Стюарт. — Това бе между мен и майка ти. Няма нищо общо с теб.
Джина наблюдава как клиентът й слуша още малко с изражение на болка и съжаление. Направи гримаса по повод на нещо казано от дъщеря му, вдигна свободната си ръка към родилното си петно близо до ухото си и механично го потърка.
— Тя беше такава с всички. Не, особено с хората, на които държеше. Беше просто един от онези несигурни хора, които имат нужда онова, което правят, да бъде по-важно от онова, което представляват.
Така че ако не успяваше да постигне нещо… Не знам… нещо осезаемо като операциите й или като изобретенията й… е, всичко останало нямаше толкова голямо значение за нея. Да. И аз също. Да, разбира се, че наранява, но по онова време ние двамата с теб чисто и просто й се пречкахме. Знам, че ти беше майка, миличка. Знам, че не е честно…
Стюарт вдигна поглед към Джина, кимна й отдалече и вдигна пръст, за да помоли за още минута-две. Тя кимна, заслушана с половин ухо как един многострадален баща се опитва да обясни неизбежното на съсипаната си дъщеря. Донякъде шокирана тя внезапно забеляза пистолета, оставен на видно място върху нощното шкафче между двете легла. За да откъсне очи от оръжието и да даде на Стюарт още малко време насаме с Кимбърли, Джина стана, отиде в кухненския бокс и си наля чаша вода.