При вида на пистолета стомахът й отново се бе свил на топка и сега, след като изпи водата, тя остави чашата и се облегна на плота, отпусна цялата си тежест върху двете си опънати ръце, вдигна лице и затвори очи. Тежко издиша и си каза, че внезапният пристъп на нерви е нерационален, но все пак разбра на какво се дължи. На страх.
Какво си въобразяваше?
До този момент бе защитавала само виновни заподозрени, а сега беше сама с клиента си и с неговия пистолет при издадена заповед за ареста му за убийство. Никой не знаеше къде е тя, нито пък подозираше, че може да й хрумне да дойде тук.
Пое си дълбоко въздух, все още със затворени очи, и отново въздъхна.
Думите сякаш експлодираха в ушите й точно зад нея.
— Добре ли си?
Тя притисна ръка към гърдите си и се завъртя към него.
— Боже! Уплаши ме до смърт.
— Извинявай. — Той светна лампата в кухнята и благословената светлина разгони сенките. — Съжалявам за телефона. Трябваше да говоря с Кимбърли.
— Чух. Не й е лесно, нали?
— Сърцето ми се къса за нея. Не разбира защо Карин не я е обичала. Иска й се да има възможност още веднъж да поговори с нея. Да я попита къде е сбъркала.
— Какво Ким е сбъркала? Защо смята, че е сбъркала в нещо?
— Прилича на омагьосан кръг, нали? Защото майка й е престанала да я обича. Не просто Ким не се сбогува с Карин, когато замина за колежа. Карин също не направи никакъв опит да се сбогува с нея. Беше все едно казва: „Слава богу, че всичко свърши и тя замина. Сега мога да продължа да живея живота си“.
— Наистина ли Ким беше толкова трудна?
Вместо отговор Стюарт разпери ръце към ъглите на тавана. Прокара ръка през косата си.
— Нямам с какво да сравня Ким. Може би всички деца се оказват трудни за родителите си или за техните бракове. Мога само да кажа, че тя изсмука енергията и от двама ни. Все си мислех… и двамата си мислехме, че грешката е наша, че сме я разглезили. Но се съмнявам, че е така. С нея беше трудно още от самото начало.
— Но нима това не е нормално? — попита Джина. — Всички казват, че когато ти се родят деца, животът ти се променя завинаги.
Стюарт срещна погледа на Джина.
— Вярно е, но в различна степен. Повечето от приятелите ни, когато все още имахме общи приятели, се шегуваха как се е променил животът им. Но с лошото винаги върви и по нещо добро. А ние още от самото начало все чакахме да стане още по-зле. Знаеш ли, че Ким не спеше нощем, докато не навърши четири години? Имаш ли представа колко изморен е човек след четири години безсъние? Беше в пелени до осемгодишна. Искам да кажа… — Само че не успя да намери думите. Поклати глава в опит да прогони спомените. — Извинявай.
— Няма защо да ми се извиняваш. Сигурно е било трудно.
— Трудно е хубава дума — едва не се засмя той. — И сега как да я утеша? Тя прогони майка си. Това е истината. Тя изтощи и двама ни, докато Карин просто се отказа. Може би щеше да й домъчнее за Ким, след като вече не живееше с нас през цялото време, но Карин така и не получи шанс за това. И случилото се просто убива моето момиченце. — Изведнъж той се овладя и се извини: — Но ти не си дошла чак дотук, за да си говори за Ким.
— Приятно ми е да говорим за Ким. За каквото поискаш. Явно ти все още се опитваш.
— Какво мога да направя? — сви рамене той. — Тя ми е дъщеря. Обичам я. Но, боже, понякога се питам дали положението изобщо ще се промени. Дали някога ще има подобрение.
Джина се беше облегнала на плота в тесния кухненски бокс.
— Може би първата стъпка е да повярваш, че е възможно.
Той й отговори с бледо подобие на усмивка.
— Би била много красива мисъл. — След това, вероятно понеже не искаше да звучи толкова пренебрежително, добави: — Но може би имаш право.
— Права съм, Стюарт. Случвало ми се е. Преди година бих ти казала, че съм изгубена кауза. Но не съм. Промяната не само е възможна, тя е единствената възможност. — Джина го бе накара да се заслуша в думите й, затова продължи: — Знаеш ли, Стюарт, ти си единственият, който ми е казвал, че не иска цял живот да живее под сянката на подозрението. Някога хрумвало ли ти е, че ако те оправдаят по законов път, това ще бъде най-добрият начин веднъж завинаги да оставиш подозрението зад гърба си?
— Искаш ли зададеш този въпрос на 0’Джей?
— Той е изключението, което доказва правилото.
— Добре, но кой може да каже дали няма да има и друго изключение? Или още по-лошо, да се окажа невинният човек, който ще прекара живота си в затвора? Не, благодаря.
— И смяташ, че каквото правиш сега, ще помогне на каузата ти?