Така че сега, точно след като нейният приятел прокурора я бе сдъвкал и изплюл, Джина трябваше да се бори за работата, която искаше повече от всичко останало в кариерата си, всъщност повече от всичко друго в живота си, откакто се бе молила Дейвид Фрийман да не умира.
Въпросът на Стюарг не я изненада сам по себе си — вече от няколко дни очакваше нещо подобно и дори по-остро, директно уволнение. Но след като той й даваше шанс отново да разговаря с него и да спечели доверието му, а въпросът му подсказваше, че не е твърдо решен да я уволни, тя щеше да поеме предизвикателството.
— Първо — поде Джина, — признавам, че сгафих със самия арест. Всичко се провали по моя вина. Трябваше да взема пистолета ти и да се обадя на Джул от кабинета си. Всичко това е вярно и аз съжалявам.
Стюарт седеше само на няколко метра от нея на обикновен Дървен стол, отпуснат като марионетка с прерязани конци и сякаш изгубен в яркооранжевия гащеризон. Бе отслабнал в затвора. Силно загорялата му кожа определено изглеждаше бледа на хлътналите му страни.
— Допусках, че наемам опитна адвокатка по наказателно право, която не се смути да поиска хонорар от шейсет и пет хиляди долара — каза той.
— Това е вярно. Но е вярно също, че ти казах, че известно време не съм практикувала и че шейсет и пет хиляди е намалена такса за подобни случаи. А и между другото, колко от тези пари си ми платил досега?
Разбира се, и двамата знаеха отговора — нито цент.
— Но аз въпреки това съм тук, нали? Всеки ден. — Тя вдигна ръка. Доводът й говореше сам по себе си — беше се посветила на случая му. — Искам само да кажа, че при дело за убийство играчите са сериозни и от време на време те перват по главата. Не очаквах Джул да постъпи така, но той го стори. Няма да ме изненада неподготвена отново.
Джина мразеше да се извинява, всъщност трудно търпеше и извинения от страна на другите. Вярваше в мотото на Дейвид, заето от Чърчил, което отдавна бе възприела: „Никога не се оплаквай, никога не се извинявай“. И наистина й вършеше добра работа. Но ето че в момента молеше този мъж, когото познаваше от две седмици, да я разбере и да й прости за стореното.
Тя с мъка изговаряше думите, но езикът на тялото й не издаваше никаква слабост. Седеше до единствената маса в стаята, облегнала лакът върху нея и спокойно скръстила крака. Признанието й бе свързано с една техническа грешка, но в него имаше малко от духа на „вината е изцяло моя“.
— Е, понесохме един удар, Стюарт. Аз съм повече виновна за това от теб, но ето че се случи. Само че не сгафих единствено аз. Не аз позволих на Кимбърли да разговаря с Бетани и ако си беше направил труда да ми кажеш, че възнамеряваш да го сториш, щях да ти обясня колко лоша е такава идея. Не аз избягах от полицията. А що се отнася до пистолета, явно си забравил, че причината да го отрият у теб е, че ти отказа да ми го дадеш.
— Добре де, признавам всичко това — съгласи се Стюарт. — Но защо сега трябва да плащам цената?
— Ами лесният отговор е, че не трябва, Стюарт. Само кажи — ще си тръгна и точка. — Упоритото й изражение го предизвикваше да й го каже директно, ако това е решението му. Нямаше да покаже никакви признаци, че иска тази работа или че се нуждае от нея. Щеше да приеме каквото и да й сервира. Но когато той не издържа на погледа й и сведе очи, тя възприе това като малко отстъпление. Все още можеше до известна степен да контролира съдбата си тук. По някаква причина — може би инерция, а може би страх от непознатото — той не искаше да дръпне спусъка и да й каже, че ще продължи нататък с друг адвокат.
— Не знам дали си личи, нито дали ти пука, Стюарт, но работата е там — каза Джина, — че в момента съм ужасно ядосана. Предимно на Джул, но също и на Джери Ейбрамс и на Кларънс Джакман. Не трябваше да разиграват ареста ти по този начин. Аз им сътрудничех. Двамата с теб щяхме да се явим на следващата сутрин и те го знаеха. Така че цялата тази работа бе мъжкарско перчене.
— Обаче доста ефикасно мъжкарско перчене.
— Да, понякога така става. Но сега знам какви са и как възнамеряват да играят. Занимавам се със защитата на хора пред Върховния съд двайсет и няколко години. Разбирам се прекрасно със съдиите, с приставите и с чиновниците, и не си мисли, че това няма значение. Когато влезем в съдебната зала, господин Ейбрамс и инспектор Джул внезапно ще открият, надявам се, че аз също съм опитен професионалист. А сега вече съм засегнат опитен професионалист, който има да урежда сметки и не смята да го прави вежливо. — Тя направи пауза. — Ако все още искаш да остана.