Тя подаде на Стюарт мобилния си телефон и след кратко колебание той набра номера на дъщеря си. Тя не вдигна и той остави съобщение: „Ким, аз съм. Джина ми каза, че днес сутринта си идвала на свиждане, но не са те пуснали. Ще можеш ли да дойдеш днес в съда… отдел 12, в девет и половина. А след това можем да се видим. Ако искаш да ми предадеш нещо, направи го чрез Джина. Просто искам да се уверя, че си добре“. Затвори телефона и й го върна.
— Не исках да споменавам за обажданията на Карин, докато не е видя очи в очи.
— Вероятно е добра идея.
За секунда погледите им се срещнаха, но и адвокатката, и клиентът й отместиха очи. Беше опасно да изрекат неизказаната мисъл, която надвисна във въздуха — че миналата неделя Кимбърли най-сетне е казала на властната си майка, че не ходи в колежа. Може би дори бе ходила в къщата и й го бе заявила лично. Едва ли е било приятно. Във всеки случай Кимбърли най-вероятно знаеше много повече за някои от мислите и действията на майка си през последния ден от живота й от всеки друг.
Джина мислеше, че дори е възможно Кимбърли по някакъв начин да е свързана със смъртта на Карин. Усещаше, че клиентът й се бори със същата мисъл или пък може би вече беше решил как ще се справи с нея.
— Стюарт — каза тя, — помниш ли как си поел вината заради Кимбърли при онези сигнали в полицията за битово насилие? Каза че си го направил, макар да си знаел, че всъщност вината е нейна.
— Но не твърдя, че и в този случай е така — поклати глава той.
Разбира се, това на практика беше вярно. Но оставаше фактът, че той беше заподозрян, а дъщеря му — не. Джина се запита докъде би стигнал Стюарт, за да защити Ким. Дали би скрил нещо от Джина и би пожертвал себе си?
Но преди да успее да формулира въпроса, пазачът почука по стъклото и обяви, че времето им е свършило. Закопчаха веригите на затворника за кратката разходка до Съдебната палата и до залата.
27
Джина надникна от клетката зад Отдел 12, където бяха двамата със Стюарт, и видя, че както се очакваше, залата ще бъде твърде пълна дори и за едно нашумяло предварително изслушване. Самата зала беше чисто и просто практично помещение без нито един прозорец. Със старата си светла мебелировка и с високия си таван тя напомняше на Джина за стара училищна библиотека. В галерията имаше около осемдесет седалки, подобни на седалките в театър. Три четвърти от местата бяха отделени за медиите. Всички седалки вече бяха заети.
Джина позна няколко водещи на новини, както и неколцина репортери от местните вестници, включително и Джеф Елиът в инвалидната му количка на централната пътека. Би трябвало да го очаква, но не го очакваше, затова се изненада приятно, когато видя и Дизмъс Харди, и Уес Фаръл, седнали в сектора на защитата, за да й окажат морална подкрепа. Джед Конли седеше един ред пред тях и насред шумотевицата говореше с Дебра Драйдън, която беше от „страната“ на Стюарт в галерията. Като свидетел — макар и враждебен свидетел на обвинението — Дебра заедно с всички останали свидетели трябваше да напусне галерията веднага след призоваването на първия свидетел, но поне Стюарт щеше да я види в съдебната зала и да усети подкрепата й, когато влезе.
Нямаше и следа от Кимбърли.
Джина се учуди от останалите хора от „нейната“ страна в галерията — не познаваше нито един. Сигурно бяха от редовните посетители на съдебни дела — това си помисли, докато не забеляза, че няколко от тях на предните редове държаха в ръцете си книги на Стюарт. Почитатели. Кой знае защо леко се разведри, докато ги наблюдаваше.
Другата половина на залата беше също толкова пълна, но Джина не познаваше никого освен съдебния лекар Джон Страут, Лен Фаро от криминалната лаборатория, Девин Джул и Бетани Робли с майка й. Освен Фаро целият трети ред беше зает от униформени полицаи. Пред нея на масата на прокурора Джери Ейбрамс тържествено подреждаше някакви папки и разговаряше небрежно с един от приставите.
Джина се обърна с лице към клиента си, на когото не му харесваше особено, че е на една верига с още дванайсет затворници, които бяха извървели с вече мокрите си хартиени чехли разстоянието от задния вход на Съдебната палата до клетките си в съответните съдебни зали. Седеше леко приведен напред на бетонната пейка, единственото място за сядане в клетката, и изглеждаше така, сякаш няма нито един приятел на света. Тя сведе поглед към него.
— Струва ми се, че ей там има твои почитатели. Държат книгите ти.