— Кога ще му кажеш? — Мерк застана на вратата на кабинета, взирайки се в нея с остър празен поглед. Той знаеше, помисли си тя, знаеше добре болката от загубата на всичко, което имаше значение в живота му.
— Кой казва, че ще го направя? — Нямаше как да скрие този факт — Мерк знаеше, че е в период на разгонване. По дяволите, всички знаеха. Нейната миризма бе недоловима само за Кейн. Само той не бе наясно през какво преминава тялото й.
— Не можеш да го криеш вечно. Той не е глупак — Мерк поклати глава и скръсти ръце пред мощните си гърди. — Време е да оставиш миналото зад себе си, Шера.
Жената изръмжа.
— Чудесен съвет и ти също би трябвало да го последваш — каза остро тя. — Когато станеш достатъчно силен, за да приемеш собственото си минало, Меркюри, тогава ще можеш да ме съдиш за това, че не приемам моето.
Това бе удар под кръста. Шера разтърси глава и простена нещастно.
— Мерк, съжалявам.
Мъжът въздъхна уморено.
— Това е самата истина. Но сега ти имаш шанс, Шера. Твоята половинка все още е жива. И той е повече от готов да облекчи болката, която е започнала да се надига вътре в теб. Защо ти е да се бориш? Не заслужаваш ли повече от това?
— Не заслужаваме ли всички? — прошепна тя. — Не мога, Мерк. Не мога — не би могла да понесе загубата на още едно дете. Не би могла отново да понесе да изгуби Кейн. — Твърде много години, твърде много гняв.
— Той е твоят мъж — каза Марк просто. — Скоро няма да приеме „не“ за отговор. Какво ще правиш тогава? Какво ще направиш, когато научи истината, която си крила от него, откакто те е открил?
По устните на Шера премина уморена, горчива усмивка.
— Не знам — въздъхна мрачно. — Просто не знам. А може би тази част от истината ме ужасява най-много, Мерк. Не знам дали бих могла да се изправя срещу наказанието му.
Меркюри бавно поклати глава.
— Започни да броиш дните, Шера. Защото скоро, много скоро няма да можеш да се криеш повече. Кейн ще разбере и когато това стане, ще ти покаже защо е твоят мъж. Може би тогава ще осъзнаеш, колко безсмислена е борбата ти.
Мерк се обърна да напусне стаята и в този момент Шера осъзна колко е прав. Скоро тя нямаше да бъде в състояние да прикрива желанията си. Те щяха да завладеят всяка клетка на тялото й, оставяйки я безпомощна и толкова възбудена, че щеше да крещи за освобождение.
Тя знаеше. Знаеше, защото това беше един цикъл. Всяка година. Всяка дълга пропиляна година, през която бе разделена от него, тя страдаше. Щеше да страда докато умре, което изглежда бе единствената осъществима алтернатива. Да страда, докато го проклина, да го мрази, и накрая, като последна отчаяна възможност, да уверява себе си и природата, че никакво дете никога не ще порасне в тялото й. Беше измамила Док, за да я стерилизира, унищожавайки завинаги шанса си за дете и за мъжа, който бе откраднат от нея. Беше направила немислимото. И сега щеше да страда още повече. Както винаги. Сама.