— Това на Брандо ли трябваше да прилича?
— Зловещичко, нали? Все едно Марлон наистина е в стаята.
Лицето на Клип Арнстайн внезапно доби по-мек вид. Той кимна бавно, поглеждайки към Майрън с бащински очи.
— Шегуваш се, за да прикриеш болката — сериозно каза той. — Разбирам те.
Доктор Джойс Брадърс.
— Мога ли да направя нещо за вас, господин Арнстайн?
— Ти никога не игра дори в един професионален мач, нали, Майрън?
— Знаете много добре, че не играх.
Клип кимна.
— Първият ти мач преди сезона. Третата четвъртина. Вече имаше осемнайсет точки за този мач. Доста добре за начинаещ. И тогава съдбата се намеси.
Съдбата бе приела формата на огромния Бърт Уесън от вашингтонските „Бълетс“. Имаше сблъсък, разкъсваща болка и после нищо.
— Ужасно нещо — каза Клип.
— Аха.
— Винаги съм се чувствал зле заради това, което стана с теб. Такава загуба.
Майрън погледна към Калвин Джонсън. Той гледаше встрани, меките черти на черното му лице напомняха за неподвижен басейн.
— Аха — повтори Майрън.
— Заради това искам да ти дам още един шанс.
Майрън бе убеден, че е чул неправилно.
— Моля?
— Имаме свободно място в отбора. Бих искал да те взема.
Майрън зачака. Погледна към Клип. После към Калвин Джонсън. Никой от двамата не се смееше.
— Къде е? — попита Майрън.
— Кое?
— Камерата. Това е от онези номера със скритата камера, нали? Да не би да е шоуто на Ед Макмен? Аз съм сериозен почитател на работата му.
— Това не е шега, Майрън.
— Трябва да е, господин Арнстайн. Не съм се състезавал от десет години. Коляното ми беше смазано, не помните ли?
— Дори прекалено добре. Но както сам каза, това беше преди десет години. Знам, че си минал през рехабилитация, за да се възстановиш.
— Също така знаете, че опитах да се върна. Преди седем години. Но коляното не издържа.
— Беше прекалено рано — отвърна Клип. — Преди малко ми каза, че играеш отново.
— Да, любителски мачове през уикенда. Това е съвсем различно от НБА.
Клип отхвърли довода му с махване на ръка.
— Във форма си. Дори предложи да ми покажеш.
Очите на Майрън се присвиха и пробягаха от Клип към Калвин Джонсън, после обратно. Израженията им бяха неразгадаеми.
— Защо имам чувството — запита Майрън, — че изпускам нещо?
Най-после Клип се усмихна и погледна към Калвин Джонсън, който се насили да се усмихне в отговор.
— Вероятно трябва да съм по-малко — каза Клип и замълча за момент, търсейки подходящата дума — … загадъчен.
— Да, това може да свърши работа.
— Искам те в отбора. Не ми пука особено много дали ще играеш, или не.
Майрън отново зачака. Когато никой не продължи, той каза:
— Все още ми е малко мътно.
Клип въздъхна дълбоко. Отиде до бара, отвори малкия хладилник и извади кутия „Ю-Ху“. Хладилник, зареден с „Ю-Ху“. Хм. Клип се беше подготвил.
— Все още ли пиеш тая мътилка?
— Да — отговори Майрън.
Арнстайн му подхвърли кутията и наля нещо от гарафата в две чаши. Подаде едната на Калвин Джонсън. После посочи към местата до прозореца. Точно средата на игрището. Много хубаво. Имаше и достатъчно място за краката. Дори Калвин, който беше над два и десет, успя да се протегне. Тримата мъже седнаха един до друг. Всички гледаха в една и съща посока, което беше доста странно за делова среща. Хората трябваше да седят един срещу друг, за предпочитане около маса или бюро. Вместо това седяха рамо до рамо и наблюдаваха как екипът от работници разполага пода.
— Наздраве — каза Клип.
Той отпи от уискито си. Калвин Джонсън просто държеше своето. Майрън, подчинявайки се на указанията върху кутията, разклати питието си.
— Ако не греша — продължи Клип, — сега си адвокат.
— Член съм на колегията — отговори Майрън, — но не се занимавам много с право.
— Спортен агент си.
— Да.
— Не се доверявам на агентите — отбеляза Клип.
— Нито пък аз.
— В по-голямата си част са просто смучещи кръв пиявици.
— Ние предпочитаме термина „паразити“ — каза Майрън. — По-изискан е.