Хектор се паникьоса.
— Какво? — възкликна той ужасено.
Майрън не изпитваше удоволствие от това, което правеше — да плаши един честен, трудолюбив емигрант по този начин — но знаеше, че страхът от правителството или едрия бизнес би свършил работа в подобна ситуация. Хектор са завъртя и извика нещо на испански на един тийнейджър, който приличаше на него. Хлапакът пое грила.
— Не разбирам това, господин Уорли.
— Това е обществен телефон, господине. Току-що признахте пред контрольор, че използвате обществен телефон за лични нужди, т.е. за нуждите на служителите ви, а отказвате достъп до него на други хора. Това нарушава нашия кодекс, раздел сто двайсет и четири Б. По принцип не бих докладвал за това, но като се прибави и използването на У511…
— Но аз не съм използвал У511!
— Ние не знаем това, господине.
Майрън играеше ролята на бюрократ идеално. Нищо не караше един човек да се чувства така безпомощен, както сблъсъка с някой противен бюрократ. В света не съществува по-черна дупка от празния поглед на бюрократ.
— Телефонът е във вашето заведение — продължи Майрън с отегчен монотонен глас. — Току-що ми обяснихте, че го използват само служителите ви.
— Точно така! — извика Хектор. — Служителите ми! Не и аз!
— Но вие сте собственикът на това заведение. Отговорността е ваша.
Майрън се огледа наоколо с най-доброто си отегчено изражение. Беше го научил, докато чакаше на опашка в отдела за моторни превозни средства.
— Ще трябва да проверим и статута на всичките ви служители. Може да открием измамника по този начин.
Очите на Хектор се разшириха. Майрън си знаеше, че този удар щеше да го довърши. В целия Манхатън нямаше ресторант, където да не работи поне един незаконен емигрант. Челюстта на Хектор се отпусна.
— И всичко това само защото някой е използвал обществен телефон? — запита той.
— Това, което някой е направил, господине, е, че е използвал незаконно електронно устройство, познато като У511. А това, което вие направихте, беше да откажете да сътрудничите на контрольор, разследващ толкова важен въпрос.
— Да откажа да сътруднича? — извика Хектор, като се хвана за спасителния пояс, подхвърлен му от Майрън. — Не, господине, никога не бих го направил. Искам да сътруднича. Много искам.
Майрън поклати глава.
— Не мисля така — каза той.
Хектор достигна незнайни висоти в учтивостта си.
— Не, господине — каза той. — Много искам да ви помогна. Искам да сътруднича на телефонната компания. Кажете ми какво да направя, за да помогна. Моля ви.
Майрън въздъхна и замълча за известно време. В ресторанта кипеше оживена дейност. Касовият апарат издрънча, докато мъжът, който приличаше на бездомен, вадеше мазни монети от джоба си с мръсни ръце. Грилът цвърчеше. Ароматите на различни храни се надпреварваха кой ще надделее, но засега нямаше победител. Лицето на Хектор добиваше все по-уплашен вид. Достатъчно, помисли си Майрън.
— За начало можете да ми кажете кой е използвал обществения телефон в девет и осемнайсет вечерта миналата събота.
Хектор вдигна ръка и извика нещо на испански към жената (вероятно госпожа Хектор) зад касата. Тя му изкрещя нещо в отговор, затвори касата и се приближи. Докато вървеше към тях, Майрън забеляза, че Хектор внезапно го поглежда странно. Дали беше започнал да прозира истината през дрънканиците му? Може би. Майрън отвърна строго на погледа му и Хектор бързо сведе очи. Може и да имаше подозрения, но очевидно не достатъчно, за да рискува да обиди всесилния бюрократ.
Хектор прошепна нещо на жената. Тя настоятелно зашепна в отговор. Той издаде неясен звук, погледна към Майрън и поклати глава.
— Работата е ясна — каза Хектор.
— Какво?
— Била е Сали.
— Кой?
— Поне аз мисля, че е била Сали. Жена ми я видяла да говори по телефона по това време. Но казва, че е говорила само минута-две.