— Къде отиваме? — запита Майрън.
Димонти не му отговори. Потегли по пътя, който водеше от „Медоуландс“ към стадион „Джайънтс“ и хиподрума.
— Да не си ми приготвил някоя изненада? — запита Майрън. — Много си падам по изненадите.
— Престани да се ебаваш и ми отговори на въпроса.
— Какъв въпрос?
— Какъв човек е Даунинг? Трябва да знам всичко за него.
— Питаш не когото трябва, Роли. Не го познавам толкова добре.
— Добре, разкажи ми всичко, което знаеш.
Гласът на детектива подсказваше, че говори сериозно. Тонът му не беше така престорено мъжкарски както обикновено, а се долавяше и леко треперене. Майрън не хареса това.
— Грег израсна в Ню Джърси — започна Майрън. — Той е страхотен баскетболист. Разведен с две деца.
— Ходил си с жена му, нали?
— Преди много време.
— Би ли казал, че тя бие наляво?
— Роли, тази история става прекалено странна.
— Просто ми отговори на проклетия въпрос.
Тонът беше на ядосан и нетърпелив човек, но май страхът преобладаваше над всичко.
— Би ли я нарекъл политически радикална?
— Не.
— Тя дружеше ли с перверзни типове?
— Чудя се дали въобще тази дума съществува. Перверзни?
Димонти поклати глава.
— Нямаш ли чувството, че не съм в настроение за дивотиите ти, Болитар?
— Добре, добре.
Майрън вдигна ръце в знак, че се предава. Корветата мина покрай празния стадион.
— Не, Емили не дружеше с перверзни типове, каквито и да са те.
Минаха покрай хиподрума и поеха по обратния път към „Медоуландс“. Майрън реши, че просто ще обикалят около безкрайните паркинги на стадиона.
— Добре, тогава да се върнем на Даунинг.
— Току-що ти казах, че не съм говорил с него от години.
— Но знаеш някои неща за него, нали? Разследваш го. Вероятно си чел разни истории за него. Би ли казал, че е революционер?
Майрън не можа да повярва на ушите си.
— Не, господин председател.
— Знаеш ли с кого дружи?
— Всъщност не. Би трябвало да е близък със съотборниците си, но Леон Уайт — съквартирантът му, когато са на път — не изглежда особено влюбен в него. О, ето нещо, което може да те заинтересува: след мачовете Грег кара такси в града.
Димонти изглеждаше изненадан.
— Искаш да кажеш, че качва клиенти?
— Да.
— Защо, мамка му, върши подобни неща?
— Грег е малко… — Майрън затърси подходящата дума. — Странен.
— Аха.
Димонти яростно разтърка лице, сякаш лъскаше калник. Продължи да го върши няколко секунди, без да поглежда към пътя. За щастие се намираха по средата на празен паркинг.
— Това да не го кара да се чувства обикновен човек или нещо такова? Възможно ли е? Сигурно иска да се приближи към масите, а?
— Предполагам, че е така — отговори Майрън.
— Продължавай. Какво ще кажеш за интересите му? Хобитата му?
— Обича природата. Пада си по лов, риболов, лодки и разни подобни.
— Човек на природата, а?
— Нещо такова.
— Като хипитата, дето живеели в комуни сред природата.
— Не. Обича природата, но е самотник.
— Имаш ли представа къде може да е?
— Абсолютно никаква.
Димонти даде газ и заобиколи стадиона. Спря пред форда на Майрън и паркира.
— Добре, благодаря ти за помощта. Ще говорим по-късно.
— О, чакай малко. Мислех, че работим заедно по тази история.
— Грешно си мислил.
— Няма ли да ми кажеш какво става?
Гласът на детектива внезапно се смекчи.
— Не.
Мълчание. Останалите играчи вече си бяха тръгнали. Фордът стоеше самичък на празния паркинг.
— Толкова ли е лошо? — запита Майрън.
Димонти запази застрашителното си мълчание.
— Знаеш коя е тя, нали? — продължи Майрън. — Установил си самоличността й, нали?
Детективът се облегна назад и отново разтърка лицето си.
— Нищо не е потвърдено — промърмори той.
— Трябва да ми кажеш, Роли.
Димонти поклати глава.
— Не мога — отвърна той.
— Няма да кажа нищо на никого. Знаеш…
— Изчезвай от колата ми, Майрън — извика Димонти, като се наведе през Майрън и му отвори вратата. — Веднага.