— Трудно — призна Уин, — но не е невъзможно. Има много доказателства в подкрепа на това.
— Какви например?
Уин посочи към компютъра.
— Електронната поща говори за миналата събота. Същата вечер, когато Грег и Лиз Горман са се срещнали в нюйоркски бар.
— В крайно скапан бар — поправи го Майрън. — Защо там? Защо не са отишли в хотел или в апартамента й?
— Вероятно защото барът е на майната си. Както ти каза, Лиз Горман не би искала да се показва много по публични места. А подобен бар става за това.
Уин леко потропа с пръсти по бюрото.
— Но ти, приятелю, забравяш нещо друго.
— Какво?
— Женските дрехи в дома на Грег — отговори Уин. — Разследването ти ни накара да стигнем до извода, че Даунинг е имал любовница, която е пазил в тайна. Въпросът е защо? Защо трябва да пази в тайна любовните си връзки? Единственото възможно обяснение е, че любовницата е била прочутата Лиз Горман.
Майрън не беше сигурен какво да мисли. Одри беше срещнала Грег в ресторант с някаква жена, която не подхождаше на описанието на Лиз Горман. Но това пък какво означаваше? Може да е била съвсем друга жена. Може да е било нещо съвсем невинно. Или пък друга любовна връзка, кой знае? Така или иначе Майрън не можеше да повярва в романтичната връзка между Грег Даунинг и Лиз Горман. Нещо не се връзваше.
— Сигурно има начин да открием името от екрана и истинската самоличност на потребителя — каза той. — Да се убедим поне, че отговаря на Лиз Горман или някой от псевдонимите й.
— Ще видя какво мога да направя. Нямам никакви контакти с Америка Онлайн, но сигурно познавам някого, който има.
Уин се завъртя и отвори вратата на минибара. Подхвърли на Майрън кутия „Ю-Ху“, а на себе си сипа светла бира. Уин пиеше само светла бира.
— Трудно ми беше да открия парите на Грег — каза той. — Не съм сигурен, че са много.
— Това съвпада с казаното от Емили.
— Както и да е — продължи Уин. — Открих едно солидно теглене.
— Колко?
— Петдесет хиляди в брой. Отне ми доста време, защото парите са изтеглени от една сметка, която Мартин Фелдър поддържа за него.
— Кога ги е изтеглил?
— Четири дни преди да изчезне — отговори Уин.
— Дали е решил да си плати комарджийските дългове?
— Възможно е.
Телефонът на Уин иззвъня. Той го вдигна и каза:
— Говорете. Добре, свържи ме.
Две секунди по-късно подаде телефона на Майрън.
— За мен ли е? — запита той.
Уин го изгледа безизразно.
— Не — отговори той. — Давам ти телефона, защото е прекалено тежък за мен.
Всички са големи умници. Майрън взе слушалката.
— Ало? — каза той.
— Долу те чака полицейска кола — излая Димонти. — Веднага си заведи задника при нея.
— Какво става?
— Аз съм в шибания дом на Даунинг, това става. Само дето не направих свирка на съдията, за да получа разрешение за влизане там.
— Страхотен си, Роли.
— Не се ебавай с мен, Болитар. Каза ми, че в къщата имало кръв.
— В мазето — поправи го Майрън.
— Е, аз в момента съм в мазето — каза Димонти. — И то е чисто като бебешко дупе.
21.
Мазето наистина беше чисто. Нямаше кръв никъде.
— Трябва да има все някакви следи — каза Майрън.
Клечката за зъби на Димонти изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се счупи между стиснатите му зъби.
— Следи? — повтори детективът.
— Да. С микроскоп или нещо такова.
— С микро… — заекна Димонти със зачервено лице и разпери ръце. — Каква работа, по дяволите, ще ми свършат следи? Не доказват абсолютно нищо. Не можеш да изследваш следи.
— Ще докажат, че е имало кръв.
— Е, и какво? — изкрещя Димонти. — Мини с микроскоп из която и да е къща в Америка и със сигурност ще откриеш следи от кръв. На кого, мамка му, му пука?
— Не знам какво да ти кажа, Роли. Кръвта си беше тук.
Из къщата се ровеха пет ченгета от лабораторията. Бяха без униформи и в немаркирани коли. Крински също беше тук. Видеокамерата в ръката му не работеше в момента. Под мишницата си стискаше кафяв плик. Майрън му махна.
— Това докладът на съдебния лекар ли е? — запита той.
Роланд Димонти застана пред Майрън, за да блокира гледката му.