Колкото повече Есперанца се чудеше по въпроса, толкова повече се объркваха мислите й. Тук трябваше да има причина и следствие. Трябваше да има нещо в банковия обир, което е накарало Лиз Горман да дойде тук. Есперанца помисли още минута-две върху това. После вдигна телефона и се обади на една от връзките на Майрън и Уин в Бюрото.
— Нуждаят се от всичко, което знаеш за банковия обир в Тъксън, извършен от бригада „Рейвън“ — каза Есперанца. — Можеш ли да ми изпратиш копие от досието?
— Ще го имаш до утре сутрин.
24.
Уин и Майрън споделяха малко необичайната страст към бродуейски мюзикли. В момента от уредбата в ягуара на Уин гърмеше музиката от „1776“. Един от конгресмените извика:
— Някой трябва да отвори прозореца!
Това доведе до свиреп спор относно отварянето на споменатия прозорец. Едните твърдяха, че е „горещо като в ада във Филаделфия“, другите настояваха прозорците да са затворени, защото „тук има прекалено много мухи“. Заети със спора, хората казваха на Джон Адамс да седне. История.
— Кой първи е играл Томас Джеферсън? — запита Уин.
Той знаеше отговора. Животът с приятелите на Майрън представляваше един вечен тест.
— Филмовата версия или на сцената?
Уин се намръщи.
— Не си падам по филмовите версии — каза той.
— Кен Хауърд — отговори Майрън.
— Точно така. А коя е най-прочутата роля на господин Хауърд?
— Треньорът в „Бяла сянка“.
— Отново си прав. А първият Джон Адамс?
— Уилям Даниълс.
— Най-добре познат като?
— Невъзпитаният хирург в „Някъде другаде“.
— А актрисата в ролята на Абигейл Адамс?
— Бети Бъкли. Най-добре позната като Аби в „Осем е достатъчно“.
Уин се усмихна.
— Добър си — каза той.
Майрън се загледа навън през прозореца към сградите и колите, които се сливаха в едно, и се замисли за Джесика. За преместването при нея. Нямаше причина да не го направи. Обичаше я. Тя го обичаше. А и нещо повече — тя беше направила първия ход. Никога досега не беше постъпвала по този начин. В повечето връзки единият партньор контролира нещата повече от другия. Това беше съвсем естествено. Трудно беше да се намери идеален баланс. В техния случай обикновено Джесика беше отгоре. Майрън го знаеше много добре, а дори и да не го знаеше, постоянните натяквания на Есперанца щяха да го уверят в това. Разбира се, това не означаваше, че той я обичаше повече или тя го обичаше по-малко. Или пък означаваше? Майрън вече не беше убеден. Това, което знаеше със сигурност, беше, че моментите, когато Джесика се откриваше напълно, бяха твърде редки. Той искаше да ги направи по-чести. Беше чакал дълго време да му каже тези думи. Но нещо го задържаше. Също като с ТС тук имаше много неща, върху които да помисли.
Мозъкът му прехвърляше предимствата и недостатъците, но не стигна до никакъв извод. Това, което наистина искаше, бе да сподели мислите си с някого. Да помисли на глас пред близък приятел. Проблемът беше — с кого? Есперанца мразеше Джесика. Уин, когато се стигнеше до сърдечни връзки, не беше подходящият човек.
И все пак Майрън се чу да казва:
— Джесика ми предложи да се преместя при нея.
За момент Уин не отговори. После каза:
— Ще получиш ли пълен дял от парите от шампионата?
— Какво?
— Включи се в отбора доста късно. Знаеш ли каква част от парите ще получиш?
— Не се тревожи. Погрижил съм се за това.
Уин кимна. Очите му останаха приковани в пътя. Скоростомерът показваше около сто и двайсет, бързина, която шосе 3 рядко позволяваше. Уин непрестанно сменяше лентите. През годините Майрън беше свикнал с шофирането му, но все още не смееше да гледа през предното стъкло.
— Ще останеш ли за мача? — попита Майрън.
— Зависи.
— От какво?
— Дали онази Тъмпър ще бъде там — отговори Уин. — Каза ми, че търсела работа. Сигурно ще мога и да я поразпитам в същото време.
— Какво ще кажеш?
— Това е въпрос, който стои и пред двама ни — отговори Уин. — Ако ти я попиташ за обаждането на Даунинг, ще провалиш легендата си. Ако аз я попитам, тя ще поиска да знае защо. При всички положения, освен ако не е малоумна, ще се изпълни с подозрения. Освен това, ако знае нещо важно, най-вероятно ще излъже.