— Е, какво предлагаш тогава?
Уин наклони глава, сякаш бе потънал в дълбоки мисли.
— Вероятно ще си легна с нея — заключи той. — Тогава мога да я накарам да говори, докато е обзета от дива страст.
— Тя спи само с момчета от „Гигантите“ или „Драконите“ — каза Майрън, после се намръщи и добави: — Ще си легнеш с нея?
Уин сви рамене.
— Просто предлагам алтернатива на това да я набия с гумен маркуч. Освен, разбира се, ако не си пада по подобни неща.
— Някакви други предложения?
— Работя по въпроса.
Поеха по отбивката към „Медоуландс“ в мълчание. От уредбата се чу гласът на Абигейл Адамс, която казваше на Джон Адамс, че жените в Масачузетс се нуждаят от карфици. Уин пригласяше на музиката. След малко той каза:
— Що се отнася до Джесика, не съм човекът, когото да питаш.
— Знам.
— Първия път, когато те напусна, ти беше много нещастен — добави Уин. — Не разбирам защо рискуваш да минеш през всичко това отново.
Майрън го погледна внимателно.
— Ти наистина не знаеш, нали?
Уин не отговори.
— Това е тъжно, Уин.
— Да — отговори той. — Направо трагично.
— Сериозно говоря — каза Майрън.
Уин драматично сложи ръка на челото си.
— О, какъв ужас е, че никога не мога да изпитам дълбините на мъката, в които ти се гмурна, когато Джесика те остави. Съжалете мен горкия.
— Знаеш, че има и нещо повече.
Уин свали ръката си и поклати глава.
— Не, приятелю, няма. Истинското нещо беше болката ти. А останалото е жестока самозаблуда.
— Наистина ли вярваш в това?
— Да.
— За всички приятелства?
Уин поклати глава.
— Никога не съм казвал подобно нещо.
— А какво смяташ за нашето приятелство? То също ли е жестока самозаблуда?
— Не става дума за нас — каза Уин.
— Просто се опитвам да разбера…
— Няма нищо за разбиране — прекъсна го Уин. — Направи това, което смяташ за най-добро. Както ти казах, аз не съм подходящият човек за подобен разговор.
Мълчание. Стигнаха до стадиона. В продължение на години той бе наричан „Брендън Бърн“ на името на един непопулярен бивш губернатор, управлявал по времето, когато строяха комплекса. Наскоро спортните власти трябваше да съберат малко пари, затова промениха името на „Континентал Еърлайнс Арена“. Не звучеше много музикално, но и старото име не те караше да запееш. Брендън Бърн и лакеите му се обидиха. „Какво безобразие — крещяха те със засегнато достойнство. — Това е наследство от губернатор Бърн. Как посмяха да изложат името му по този начин?“ Майрън не се вълнуваше от промяната на името. Кое е по-разумно — да накараш хората да платят двайсет и седем милиона, или да нараниш самочувствието на един политик? Нямаше спор, ако човек се замислеше по въпроса.
Майрън хвърли поглед към Уин. Той шофираше бързо, приковал очи в пътя, а пръстите му стискаха здраво волана. Майрън си припомни онази сутрин преди пет години, когато Джесика го бе зарязала. Той се мотаеше нещастно из къщата, когато Уин почука на вратата. Майрън отвори.
Без предисловия Уин каза:
— Хайде, ела. Ще ти взема едно момиче. Трябва да си легнеш с някоя.
Майрън поклати глава отрицателно.
— Сигурен ли си? — запита Уин.
— Да — отговори Майрън.
— Направи ми една услуга тогава.
— Каква?
— Не отивай да се напиваш — каза Уин. — Това ще бъде ужасно клише.
— А това да си легнеш с някоя друга не е ли клише?
Уин стисна устни.
— Да, но поне е добро клише.
После Уин се обърна и си тръгна. Това приключи нещата. Никога вече не заговориха за отношенията му с Джесика. Беше грешка сега да занимава приятеля си с тях. Майрън трябваше да е наясно как стоят нещата.
Имаше причини Уин да е такъв. Майрън погледна към приятеля си и наистина го съжали. От гледна точка на Уин животът бе един дълъг урок за това как да се грижиш за себе си. Резултатите невинаги бяха хубави, но обикновено вършеха работа. Уин не беше убил чувствата си или нещо друго толкова драматично, нито пък беше такъв робот за какъвто му се искаше да го мислят понякога. Просто се бе научил да не се доверява и да не зависи много от другите. Не се интересуваше от много хора, но онези, които го интересуваха, бяха обичани с такава силна обич, каквато малко хора изпитваха. Останалата част от света не означаваше почти нищо за него.