Когато зави по улицата, където баща му го беше учил да кара колело, той се опита да обърне внимание на къщите, които го бяха заобикаляли през целия му живот. Имаше промени, разбира се, но му се струваше, че все още е 1970 година. Той и родителите му все още говореха за съседските домове, назовавайки предишните им собственици, сякаш това бяха южняшки плантации. Например семейство Рейкин не живееха в дома Рейкин от повече от десет години. Майрън не познаваше хората, които сега обитаваха дома на Киршнер или Паркър. Също като семейство Болитар семействата Рейкин и Киршнер се бяха нанесли тук, когато все още кварталът беше нов и Ливингстън беше смятан за отдалечено от Ню Йорк място. Тези семейства бяха преживели по-голямата част от живота си тук. Бяха пристигнали с бебетата си, бяха ги отгледали, бяха ги учили да карат колела на същата улица, където и Майрън се бе учил да кара. После изпратиха децата си в началното училище „Бърнет“, после прогимназията „Херитадж“ и накрая гимназията „Ливингстън“. Хлапетата бяха отишли в колежа и си идваха само за ваканциите. Не дълго след това започна изпращането на сватбени покани. Няколко от семействата започнаха да показват снимки на внуци, като клатеха глави, изненадани от това колко бързо лети времето. Накрая семействата Рейкин и Киршнер се почувстваха тук не на мястото си. Този град, създаден, за да се отглеждат деца, вече не съдържаше нищо за тях. Семейните им къщи изведнъж станаха прекалено големи и празни. Те ги продадоха на млади семейства с бебета, които скоро щяха да тръгнат в началното училище „Бърнет“, после прогимназията „Херитадж“ и накрая гимназията „Ливингстън“.
Животът, заключи Майрън, не е много по-различен от онези потискащи реклами за застраховки.
Няколко от старите семейства в квартала все пак бяха останали тук. Обикновено можеше да се разбере кои къщи принадлежат на тях. Въпреки факта, че децата вече бяха пораснали, те бяха направили пристройки и тераси и поддържаха моравите си в безукорен вид. Семействата Браун и Голдстайн бяха направили точно това. И, разбира се, Ал и Елън Болитар.
Майрън отби форда си по алеята. Фаровете му осветиха предния двор като полицейски прожектори по време на бягство от затвора. Той паркира на асфалта недалеч от баскетболния кош. Загаси двигателя. За момент се загледа в коша. Пред очите му се появи образа на баща му, който го повдигаше, за да може да достигне обръча. Дали образът идваше от спомените, или въображението му. Не можеше да каже. Нито пък имаше значение.
Докато вървеше към къщата, външните лампи се запалиха чрез детектора за движение. Макар че детекторите бяха инсталирани преди три години, те все още възхищаваха родителите му, които смятаха тази технологическа новост за изобретение равно на откриването на огъня. Когато поставиха детекторите, майка му и баща му бяха прекарали благословени часове в изпробване на механизма, като опитваха дали могат да се наведат под фотоклетката му, или да вървят адски бавно, за да не ги усетят детекторите. Понякога в живота има и простички удоволствия.
Родителите му седяха в кухнята. Когато Майрън влезе, и двамата бързо се престориха, че вършат нещо.
— Здрасти — каза той.
Те го погледнаха със загрижени очи.
— Здравей, скъпи — каза майка му.
— Здрасти, Майрън — обади се и баща му.
— Раничко се върнахте от Европа — отбеляза Майрън.
И двете глави кимнаха, сякаш се признаваха за виновни в престъпление.
— Искахме да те видим как играеш — обясни майка му.
Каза го внимателно, сякаш ходеше по тънък лед с факел в ръка.
— Е, как мина пътуването? — попита Майрън.
— Чудесно — отговори баща му.
— Великолепно — добави майка му. — Храната, която сервираха, беше направо прекрасна.
— Само че порциите бяха малки — вметна баща му.
— Какво искаш да кажеш „малки“? — възнегодува майка му.
— Просто отбелязвам, Елън. Храната беше добра, но порциите бяха малки.
— Какво, да не би да си ги мерил? Какво искаш да кажеш с това „малки“?
— Мога да позная една малка порция, когато видя такава. Тези бяха малки.
— Малки. Сякаш се нуждаеш от по-големи. Този човек яде като кон. Няма да умреш, ако свалиш няколко килограма, Ал.
— Аз? Въобще не съм надебелял.
— Така ли? Панталоните ти са станали толкова тесни, че човек би те помислил за актьор от мюзикъл.
Баща му намигна на майка му.
— Не ми се стори да имаш проблеми, когато ги сваляше по време на пътешествието.