— Ал! — извика тя, но на лицето й се появи усмивка. — Пред собственото ти дете! Какво ти става?
Бащата погледна към Майрън и разпери ръце.
— Бяхме във Венеция — обясни той. — В Рим.
— Не казвай нищо повече — отвърна Майрън. — Моля те.
Засмяха се. Когато замълчаха, майка му заговори с приглушен тон:
— Добре ли си, скъпи?
— Чудесно — отговори Майрън.
— Наистина ли?
— Наистина.
— Мисля, че се справи доста добре там — каза баща му. — Подаде на ТС няколко много добри паса. Наистина хубави. Игра доста умно.
Разчитай на баща си да подслади горчилката.
— Провалих се — каза Майрън.
Баща му поклати глава и каза:
— Да не мислиш, че ти казах това само за да те накарам да се почувстваш по-добре?
— Знам, че го казваш, за да ме накараш да се почувствам по-добре.
— Няма значение — каза баща му. — Никога не е имало значение. Знаеш го.
Майрън кимна. Знаеше го. Беше гледал амбициозни бащи през целия си живот. Хора, които се опитваха да изживеят мечтите си чрез своите деца, като принуждаваха синовете си да носят бреме, каквото те самите никога не биха носили. Но не и баща му. Никога баща му. Ал Болитар никога не беше засипвал сина си с истории за великите си спортни постижения. Никога не беше го подбутвал напред. Ал притежаваше прекрасната способност да изглежда почти безразличен, като в същото време ясно показваше колко държи на сина си. Да, имаше противоречие, но баща му успяваше да се справи. За съжаление не беше присъщо на поколението на Майрън да признае подобно нещо. Поколението му бе останало неопределено — сбутано между хипитата от Удсток и „Поколение X“ по МТВ. Бяха прекалено млади, когато „Тридесетгодишните“ цареше по телевизионните екрани, а сега бяха прекалено стари за „Бевърли Хилс 90210“ или „Мелроуз Плейс“. Майрън смяташе, че той е най-вече част от „поколението на обвинението“, където животът представляваше серии от реакции и контрареакции. По същия начин, по който онези амбициозни бащи бяха вложили всичко в синовете си, сега синовете им се връщаха и обвиняваха бащите си за провалите си. Неговото поколение бе научено да се обръща назад и да посочва точните моменти, когато бащите са съсипали живота на децата си. Майрън никога не го беше правил. Ако погледнеше назад, то бе само за да узнае тайната на родителите си, за да я приложи след време към собствените си деца.
— Знам как изглеждаха нещата тази вечер — каза Майрън, — но всъщност не се чувствам толкова лошо.
Майка му подсмръкна.
— Знаем — каза тя.
Очите й бяха зачервени. Тя подсмръкна отново.
— Няма да плачеш заради…
Тя поклати глава.
— Ти си голям човек. Знам го. Но когато излезе на игрището за първи път от толкова време…
Гласът й заглъхна. Баща му отмести очи. Те тримата бяха еднакви. Носталгията ги привличаше, както папараците привличат начинаещите звезди.
Майрън изчака, докато се увери, че ще заговори с твърд глас.
— Джесика иска да се преместя при нея — съобщи им той.
Очакваше протести. Поне от майка си. Майка му не беше простила на Джесика това, че веднъж го бе изоставила. Майрън се съмняваше, че въобще някога ще й прости. Баща му, както беше обичайно за него, се държеше като добър репортер — неутрален, но човек се чудеше какво мнение си съставя след внимателно зададените въпроси.
Майка му погледна към баща му. Той отвърна на погледа й и сложи ръка на рамото й. После майка му каза:
— Винаги можеш да се върнеш.
Майрън едва не поиска пояснение, но се сдържа и кимна. Тримата седнаха около кухненската маса и заговориха. Майрън си направи сандвич с печено сирене. Майка му вярваше, че човек трябва да се грижи за кучетата, а не за хората. Вече не готвеше, което Майрън приемаше за нещо положително. Предаността й беше повече от очевидна и това напълно го задоволяваше.
Разказаха му за пътешествието си. Той им обясни набързо и без подробности защо отново играе професионален баскетбол. Час по-късно Майрън се отправи към стаята си в мазето. Живееше тук, откакто стана на шестнайсет години, годината, когато сестра му отиде в колежа. Мазето беше разделено на две стаи — всекидневна, която той почти никога не използваше, освен за гости, и следователно поддържаше чиста, и спалня, която приличаше на бърлога на тийнейджър. Той легна на леглото и се загледа в плакатите по стените. Повечето бяха окачени там още през пубертета. Цветовете им бяха избелели, а краищата — прегънати.