Касетата повдигаше няколко доста важни въпроса. Първо бяха обвиненията срещу Грег за тормоз над децата. Имаше ли нещо вярно в тях или, както Марти Фелдър каза, адвокатката на Емили е измислила всичко? Нали самата Емили бе казала на Майрън, че е готова на всичко, за да запази децата си. Дори да убие. Как е реагирала Емили, когато е научила за касетата? Докъде би стигнала, пришпорена от това ужасно накърняване на достойнството й?
Майрън влезе в сградата на Парк авеню, където се помещаваше фирмата му. Размени лека асансьорна усмивка с млада жена в делови костюм. Асансьорът вонеше на евтин одеколон, от онзи вид, с който някой тип, решил, че няма време да се изкъпе, се пръска толкова щедро, че течността би стигнала за глазура на сватбена торта. Младата жена подуши и погледна към Майрън.
— Не употребявам одеколон — каза той.
Тя не изглеждаше убедена. Или пък просто изпитваше отвращение към целия мъжки пол заради миризмата. Разбираемо при тези обстоятелства.
— Опитайте се да не дишате — предложи Майрън.
Тя го погледна с позеленяло лице.
Когато влезе в офиса, Есперанца се усмихна и каза:
— Добро утро.
— О, не — отвърна Майрън.
— Какво?
— Никога преди не си ми казвала „Добро утро“. Никога.
— Трябваше да го кажа.
Майрън поклати глава.
— И ти ли, Есперанца?
— За какво говориш?
— Чула си какво стана снощи. Опитваш се да си мила към мен, ако мога да се изразя така.
Очите й запламтяха.
— Да не мислиш, че давам и пет пари за мача? Или пък ми пука за това, че те сритваха по задника на всяка стъпка?
Майрън отново поклати глава.
— Прекалено късно — каза той. — Пука ти.
— Не. Ти игра скапано. Време е да се съвземеш.
— Добър опит.
— Какво искаш да кажеш с това „добър опит“? Ти вонеше. В-О-Н-Е-Ш-Е. Жалка история. Направо се срамувах, че те познавам. Фраснах се по главата от срам, когато пристигнах тук.
Майрън се наведе и я целуна по бузата.
Есперанца се избърса с опакото на ръката си.
— Сега трябва да се ваксинирам — оплака се тя.
— Съвсем добре съм — каза Майрън. — Наистина.
— Въобще не ми пука. Наистина.
Телефонът звънна. Есперанца вдигна слушалката.
— „Спортно представителство МБ“. Да, Джейсън, тук е. Изчакай една секунда.
Есперанца закри слушалката с ръка и се обърна към Майрън:
— Джейсън Блеър.
— Животното, което твърди, че имаш хубав задник?
Тя кимна.
— Напомни му за краката ми — каза тя.
— Ще се обадя от кабинета — отвърна Майрън.
Снимка, оставена върху купчината документи на бюрото, привлече погледа му.
— Какво е това? — запита Майрън.
— Досието на бригада „Рейвън“ — отговори Есперанца.
Той взе мътната снимка на бригадата, направена през 1973 година. Единствената снимка, на която бяха и седемте членове. Бързо откри Лиз Горман. Не я беше огледал добре в апартамента й, но от това, което видя, по никакъв начин не би могъл да си помисли, че Карла и Лиз Горман са една и съща жена.
— Имаш ли нещо против да задържа това за няколко минути? — попита Майрън.
— Не. Забавлявай се.
Той влезе в кабинета си и вдигна телефона.
— Какво става, Джейсън?
— Къде, по дяволите, беше?
— О, доста добре съм. А ти?
— Не ми се прави на хитър. Набута онази малката в договора ми и тя прецака всичко. Вече си мисля да напусна „МБ“.
— Успокой се, Джейсън. Как те е прецакала?
Гласът на клиента му се извиси ядосано.
— Не знаеш ли?
— Не.
— Ние сме по средата на преговорите с „Ред Сокс“, нали така?
— Така.
— Искам да остана в Бостън. И двамата знаем това. Но трябва да вдигнем шум уж че съм готов да си тръгна. Ти каза да направим така. Да ги накараме да мислят, че искам да сменя отбора. За да ми вдигнат парите. Това трябваше да направим, нали?