— Имаш ли още нещо, Роли?
— Не. А ти?
— Нищо. Ще се чуем по-късно.
— Направо нямам търпение, Хъч — каза Димонти. — Знаеш ли, Крински е толкова млад, че дори не помни сериала? Тъжно, нали?
— Днешната младеж няма никаква култура — съгласи се Майрън и затвори телефона.
Уин продължаваше да проучва движенията си в огледалото.
— Кажи новините, моля те — каза той.
Майрън го направи. Когато свърши, Уин каза:
— Тази Фиона, бившия модел на „Плейбой“. Звучи като идеален кандидат за разпит, проведен от Уиндзор Хорни Локуд III.
— Аха — отвърна Майрън. — Но защо първо не ми разкажеш за разпита на Тъмпър, проведен от Уиндзор Хорни Локуд III?
Уин се намръщи пред огледалото и оправи хватката си.
— Тя е твърде прикрита — каза той. — Затова приложих определен метод.
— И какъв е той?
Уин му разказа за разговора им. Майрън поклати глава.
— Значи си я проследил? — попита той.
— Да.
— И?
— Няма много за докладване. Отиде в дома на ТС след мача. Спа там. От къщата не бяха направени никакви важни обаждания. Или не е била разтърсена от разговора ни, или не знае нищо.
— Или — добави Майрън — знае, че са я следили.
Уин отново се намръщи. Или не беше харесал думите на Майрън, или виждаше проблем в замахването си. Вероятно второто. Той обърна гръб на огледалото и погледна към бюрото на Майрън.
— Това ли е бригадата „Рейвън“?
— Да. Единият прилича на теб — отговори Майрън и посочи към Коул Уайтман.
Уин разгледа снимката внимателно.
— Макар човекът да е наистина хубав, липсват му моя стил и страхотната ми хубост.
— Да не говорим и за скромността ти.
Уин протегна ръка.
— Значи разбираш.
Майрън се вгледа в снимката. Спомни си думите на Димонти за ежедневния ритуал на професор Сидни Бауман. Изведнъж се сети. Кръвта му изстина. Промени леко чертите на Коул във въображението си, представи си промените от пластичната операция и двайсет години състаряване. Не съвпадаше съвсем точно, но беше достатъчно.
Лиз Горман се беше укрила, променяйки най-отличителната си черта. Не беше ли логично и Коул Уайтман да постъпи по същия начин?
— Майрън? — върна го към реалността Уин.
Той вдигна поглед.
— Мисля, че знам къде да намеря Коул Уайтман.
30.
Хектор не се зарадва, когато видя Майрън отново в ресторант „Паркова гледка“.
— Вярваме, че сме открили съучастника на Сали — съобщи Майрън.
Хектор чистеше плота с парцал.
— Казва се Норман Лоуенстайн. Познавате ли го?
Хектор поклати глава отрицателно.
— Бездомен е. Мотае се отзад и използва обществения телефон.
Хектор спря да чисти.
— Мислите, че бих пуснал бездомен в кухнята? — запита той. — Ние дори нямаме задна алея. Вижте.
Отговорът не изненада Майрън.
— Той седеше на бара, когато идвах онзи ден — опита той. — Небръснат. Дълга черна коса. Вехто бежово палто.
Все още чистейки плота, Хектор каза:
— Мисля, че знам кого имате предвид. Черни маратонки?
— Точно така.
— Често идва тук, но не знам името му.
— Виждали ли сте го да говори със Сали?
Хектор сви рамене.
— Може би. Когато тя го е обслужвала. Всъщност не знам.
— Кога беше тук за последен път?
— Не съм го виждал от деня, когато дойдохте вие — отговори Хектор.
— Никога ли не сте се запознавали с него?
— Не.
— И не знаете нищо за него?
— Не.
Майрън записа телефонния си номер на лист хартия.
— Ако го видите, моля, обадете се. Наградата е хиляда долара.
Хектор погледна листчето.
— Това служебният ви номер ли е? В „AT&T“?
— Не, това е личният ми телефон.
— Аха — отвърна Хектор и добави. — Обадих се в „AT&T“, след като си тръгнахте последния път. Няма такова нещо като У511 и няма служител на име Бърни Уорли.
Той не изглеждаше особено раздразнен, но нямаше и радостен вид. Просто чакаше, наблюдавайки Майрън със сериозен поглед.