Константин Константинов
Под сливите
Разхождах се с Р. по шосето извън село. Беше топла априлска привечер. Селото — голямо, угледно, прибрано в полите на Балкана — се губеше в зеленината на току-що прецъфтели овощни градини. Тук-там някое закъсняло ябълчево дръвче розовееше като девойче. Шосето завиваше из малка клисура. Отстрани бърза рекичка вървеше успоредно с пътя и водеше до еднокаменна воденица, крива и побеляла като старец. Отгоре слизаше гъста букова гора, изрязана изведнъж с права линия, под която лъщяха влажни ливади. Това напомняше къдрава женска коса, подстригана над широки, закръглени плещи. Слънцето слизаше към хоризонта. Беше тихо. В прозрачния въздух сегиз-тогиз мълчаливо се стрелваше някоя птица или натежняла пчела бръмваше като струна и заглъхваше.
С Р. се бяхме срещнали случайно тая заран. Пътувах от София с автобуса дотук. От близкия околийски градец се качи възрастен господин с чадър, с чанта и с метнато на ръка пардесю. Седна до мене, заприказвахме, запознахме се и на края излезе, че сме били състуденти, че дори сме се знаели по име, без да се познаваме. Той също идеше тук по работа. Отседнахме в единствения хотел, обядвахме заедно, припомнихме си младите години. Той беше още строен, едва-едва посивял мъж, с енергични, малко груби черти, с провинциален дъх в облекло и обноски. Бивш съдия, сега адвокат, той се обръщаше към мене доста сдържано с професионалното „колега“. Ала от време на време една слаба полуусмивка преобразяваше изведнъж цялото му лице, като му придаваше неочакван израз на сърдечност и на мека горчивина.
При завоя на шосето пресякохме и поехме по селския път за ливадите.
— Хубаво, нали, колега? — спря се за минута Р. и посочи към полето, бледозелено, леко вгънато и осеяно тук-там с млади тополки. — Впрочем през това време къде ли не е хубаво — добави той.
— Хубав край наистина, плодороден, богат… Вие навярно често прескачате насам? И делата сигурно са добри?
— Дела ли? — Той ме погледна, усмихна се и поклати глава. — Аз почти съм зарязал занаята. Фирмата остана наистина, но само така, колкото да не забравям, че съм от колегията… Имам стотина кошери и няколко крави, с тях се занимавам. Сполай на бога, не мога да се оплача. Тази година пчелите презимуваха добре, пролетта обещава да е още по-добра, само някоя суша да не ни сполети през лятото — да видите какъв мед ще ви пратя в София — с дъх на четиридесет билки!… Тук прескачам честичко: участвувам в кооперативната маслобойна…
От една невидима пътечка вдясно се показа забързала бабичка, запътена към царевичните ниви отсреща. Тя стигна на пътя пред нас и спря. Наближихме, жената поздрави с „добър ден“, ние отвърнахме. Тя остана пак спряна. Аз не обърнах внимание, но моят другар трепна, изви глава и рече:
— Минавай де, стрино! Защо чакаш?
Жената беше натоварена с тежка цедилка на гръб и носеше в ръка гърненце с дръжка отгоре, вързано с бяла кърпица на гърлото.
Тя отвърна, без да вдига глава, и по гласа й личеше, че се усмихва кротко:
— На мъж път се не минава.
Моят другар нервно махна с ръка, дръпна ме и ние прекрачихме пред жената. Тя дочака да минем, отново забърза по пътечката и изчезна на завоя.
Продължихме бавно нагоре по пътя. Р. мълчеше. Веждите му бяха сбрани и една остра гънка свиваше устните му. Няколко минути минаха така. Най-сетне той спря сред пътя, обърна се и каза със сух, пресечен глас:
— Видяхте ли?… Не мога да понасям тоя нашенски обичай, не мога!
Аз го погледнах учудено.
— Да, да!… Наистина ви казвам, не мога!… По-рано и аз като вас не обръщах внимание, не забелязвах… Но от години насам, когато се случи такава среща, усещам — той спря една секунда и наведе глава, — усещам… срам, разбирате ли, срам, ей такъв, как да ви кажа, срам, който ме изгаря цял.
Той се изправи. Очите му светеха трескаво:
— Знам, знам, че се чудите. Но слушайте. Всеки нов път това ми възкресява една отдавнашна случка, една случка, за която не мога да си спомням без отвращение и срам за себе си и за мнозина още такива като мене… Ето на̀, скоро ще станат двадесет години оттогава, а аз още не мога да забравя. Никому не съм разказвал за това, а пък тая дребна случка стана, тъй да се каже, и завой на моя житейски път. Ще ви я разкажа, ако ви се слуша… Хем и ще ми олекне малко.
Пътят слабо слизаше към една широка падина, по която се удължаваха вече сенките на две диви круши. Той вдигна над челото си козирката на големия каскет, който сякаш го стягаше, и почна:
— Беше през войната, Европейската. Аз бях на фронта, офицер от школниците, командувах взвод, после рота и една нощ при контраатака една мина ме контузи тежко. Четири месеца лежах в различни болници и като излязох, пратиха ме заместник-прокурор в Х-ския военно полеви съд, в стара България. Разбира се, бях доволен: спасявах главата си поне за известно време, а освен това даваше ми се работа, близка с професията ми. В съда повечето колеги бяха като мене — запасни офицери, съдии или адвокати, били вече на фронта, ранени или заболели, или пък по-стари хора, негодни вече за строя. Животът ни течеше почти като в мирно време. Някои от колегите, уседнали тук по-отдавна, бяха довели и семействата си. С една дума, добре ни беше. Четяхме военните бюлетини, пращахме ординарците си из селата да ни купуват контрабанда брашно и свинско месо, гледахме дела и чакахме без особено нетърпение да свърши войната. В хубаво време излизахме през празниците в околността. И там, из селата, на оня край, за пръв път узнах тоя народен обичай — жена да не пресича път на мъж. Видя ми се тогава — интересно, патриархално, трогателно и прочие…