Уоу. Имаше издутина.
— Затваряй си устата, Дилайла.
Вдигнах рязко поглед, поглеждайки първо единия, а после другия, надявайки се че никой не е видял къде гледам.
Жената, Дилайла, се подсмихна в отговор и бузите ми пламнаха на мига. Определено ме е забелязала. И това, че ми намигна, го потвърди.
Телефонът на Биш извибрира и той написа още нещо. Когато вдигна поглед към мен, кимна.
— Намерих ти място, на което да отседнеш за няколко дни, но трябва да почистя, преди да те заведа там.
— Ако ми кажеш къде е, мога да отида и сама. Не съм напълно безпомощна.
Той поклати глава.
— Мамка му, няма начин.
Дилайла го последва отзад в стаичките, където вероятно правеха татуировките. В действителност, мястото изглеждаше наистина готино. Интериорът бе тъмен и вуду с акценти на хеви метъл и рок енд рол… или поне това беше моята интерпретация. И все пак, можех да разбера защо Дилайла ме изгледа толкова странно. Тук беше прекалено яко за мен и моето поло и мокасини.
Част от мен искаше да огледа от по-близо снимките на изкуството им по стените, и може би да остана наоколо, за да видя как правят татуировка на някой, но знаех, че не бе писано. Вместо това останах до вратата, с ръка обвита около дръжката на куфара ми, докато част от мозъка ми каза да натисна дръжката и да бягам от тук.
Дилайла имаше доста въпроси към Биш и ги зададе толкова високо, че думите й достигнаха до мен.
— Какво, по дяволите, правиш? Ти никога не се замесваш с непознати хора и абсолютно никога не опитваш да помагаш на когото и да е било. И как, по дяволите, намери стая? Да не би да я водиш у дома?
Пръстите ми се обвиха около дръжката. Нямаше начин да отида в дома му. Но преди да изляза, той отговори.
— Мамка му, не, не я водя у дома. Един приятел ми бе запазил стая с балкон в Роял Сонеста, за няколко дни, ако искам да се позабавлявам. Не бях в настроение за партита и мислех да я освободя. Сега няма да го направя. Толкова е просто.
Пуснах дръжката и през мен премина вълна от облекчение. Хотел.
— Ще се откажеш от стая с балкон на Бърбън Стрийт по време на Марди Гра, за да помогнеш на някакво момиче, което никога не си срещал? Какво, по дяволите, се е случило, докато ме нямаше, Бишъп?
Бишъп. Превъртях името му по езика си, изненадана колко много ми хареса… и колко добре му подхожда.
— Нищо не се е случило. Но само един поглед към нея е достатъчен да разбереш, че тя си няма и идея в какво се забърква.
— И теб от кога те е грижа?
— Зарежи това.
Дилайла се върна назад, а аз насочих поглед към черно-белите плочки на пода, преструвайки се, че не съм подслушвала.
Бишъп се насочи към мен, а изражението на лицето му бе неразгадаемо.
— Да вървим.
Време за решение. Базирайки се на шока на Дилайла, това не бе нещо привично за Бишъп. Колебанието ми явно бе очевидно, тъй като той спря пред мен.
— Изборът е твой, кексче. Хотелската стая или си пробваш сама късмета. И двамата знаем кой е умният избор.
Дилайла тръгна към него, а токчетата на обувките й тракаха по пода. Тя сложи ръце на кръста си, а погледът й плаваше от мен към него и обратно.
— Той няма да те нарани, захарче. Може да е задник, но е от типа задници, на които може да се довериш с живота си.
Въобще какъв избор имах?
Насилих се да се усмихна учтиво.
— Благодаря ти. Оценявам го.
Той изгрухтя в отговор преди да измъкне куфара от ръката ми.
— Какво…
Въпросът ми секна, когато той го вдигна и се насочи към вратата.
— Виж ти само… — прошепна Дилайла. Очите й се стрелнаха от Бишъп към мен. — Най-добре го настигни, защото в това му състояние, кой знае какво ще е следващото нещо, което ще направи.
АЗ НЕ СЕ ЗАМЕСВАМ. Никога не се замесвах в такива неща. Тогава защо, по дяволите, носех куфар, който вероятно струваше повече от месечния ми наем към Роял Сонеста, с момиче, на чието чело бе написано «примерна, благоприлична и безпомощна»?
Защото не можех да я оставя да се забърка в още една каша. И откога започна да ме е грижа за случайни хора на улицата?
Погледнах назад, за да видя дали ме следва, и забавих, когато осъзнах, че тя се тутка на няколко крачки зад мен. Бяло-розово поло, без съмнение дело на някой лъскав дизайнер. Тъмни тесни дънки. Шибани скъпарски мокасини. И на края това лице и тези очи. Като силен удар в корема.
Аз не бях от типа мъже, с които излизат жени като нея. Тя бе от момичетата, около които имаше предпазна лента с надпис «ДОБРО МОМИЧЕ. ПРЕМИНАВАЙ НА СВОЙ РИСК». Но по някаква причина, мозъкът и членът ми не бяха на една и съща страница.