Отворих вратата и в следващия миг Винсент притисна пистолет до главата ми.
— Мамка му, не мърдай.
Дом видя Ейдън в същия миг, в който и аз.
— Ето я. Къде е хлапето ти?
Ейдън се затича към сградата, но само за да бъде сграбчена от мъж, който се показа измежду две коли.
— Той е точно там.
Мъжът с коженото яке, за който предположих, че трябва да е Анджело, вдигна пистолет към главата й, и Дом на мига се завъртя, опирайки своя в главата на Винсент.
Винсент се разсмя.
— Това тук трябва да е прецедент. Не можеш да ме застреляш, без да убиеш нея. И определено ще убия този тук, защото адски много ме ядоса. Готов ли си за всичко това, Дом?
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, Вин? Пусни шибания пистолет или ще ти изтръгна скапания гръклян с голи ръце. А Анджело най-добре да я пусне, иначе ще набутам в гърлото му шибаната му пишка, докато умре от загуба на кръв.
— Не мисля така. Ти ще бъдеш в белезници до броени минути, а аз ще поема контрола над семейството. Ако искаш дъщеря ти да те надживее, ще тръгнеш мирно и кротко.
Докато те говореха, Анджело задърпа Ейдън към една кола.
— Чу ли това, Ейдън? Баща ти трябва да реши, дали ще умреш или той ще отиде в затвора. Какво си мислиш, че ще избере той? — подигравателно попита Анджело. — Никога не си значила за него, толкова, колкото значиш за мен. И всеки път щом побегнеш, аз ще те намирам.
Лицето на Ейдън пребледня… докато не ме видя и замръзна.
— Бишъп — прошепна тя — О, Боже мой, ти си тук.
Следващ проговори Дом.
— Не биваше да идваш тук, Ейдън.
Думите му направо я смазаха.
— Съжалявам.
— Този живот винаги е бил прекалено опасен за теб. Ти заслужаваш нещо по-добро. Бях егоист и исках да те държа близо до мен, вместо да те изпратя далеч. Прости ми.
Всичко застина за миг и аз се възползвах от положението. Посягайки зад главата си, грабнах дулото на пистолета на Винсент и го насочих към тавана на колата. Той инстинктивно дръпна спусъка и куршумът проби тавана.
Настана хаос.
Замахнах с лакът назад с такава сила, че счупих носа на Винсент преди да изскоча от колата. Един от охранителите се обърна и стреля.
Аз хукнах към Ейдън, но Анджело вдигна пистолета си, целейки се в главата ми. Не забавих бяга си, не спрях. Куршумът така и не улучи тялото ми, тъй като Анджело се разтресе и се срина на земята.
Не чух звука на пушката, преди мъжа да падне покосен. Хвърлих се към Ейдън, сграбчвайки я през кръста и хвърляйки и двама ни на земята, докато я прикривах с тялото си. Над нас свистяха куршуми и аз се изтърколих под една кола заедно с нея, щастлив да усетя силните удари на сърцето й.
Останах така, прикривайки я, докато изстрелите не престанаха и над улицата не се спусна тишина. Отдръпвайки лицето й от гърдите си, аз погледнах надолу към нея.
— Добре ли си, кексче?
— Ти дойде за мен.
— Ти сама се спаси.
Очите на Ейдън се напълниха със сълзи.
— Баща ми? Той нали не е…
— Хайде, човече. Да ви измъкнем от там.
Разпознах татуираната китка на Кон и му позволих да измъкне Ейдън изпод колата. Аз я последвах.
— Кассо? Той…
Черния СУВ изчезна надолу по улицата, свистейки с гуми, докато завиваше. Тялото на Винсент лежеше неподвижно на улицата, както и това на Анджело.
Ейдън вдигна ръка, за да покрие устата си.
— Той ме остави. Той ме остави. — Думите се чуваха заглушено под пръстите й.
— Да се разкараме от тук — каза Кон и двамата с Тайтън забързаха към СУВ-а, който Лорд подкара надолу по улицата.
Никой не каза нито дума, докато пътувахме към летището. Всички знаехме, че ще имаме конфронтация веднага щом стигнем до там. Самолетът на Кассо чакаше в готовност. Федералните идваха за него. Той имаше всички причини да бяга… и само една причина да остане.
Лорд се обади на Саймън, когато направихме последния завой. Част от мен се надяваше Кассо поне да изчака да се сбогува с дъщеря си, но гърдите ми се свиха когато видях, че самолетът го няма.
Никой не каза на Ейдън.
Баща ми се бе извинил. Опитах да се утешавам с това, докато Бишъп ме носеше по стълбичките на самолета, преди да ме настани в скута си, в голямото удобно кресло. Не исках да плача за мъжа, който на практика ме бе изоставил, но не можех да се спра.
Вкопчих се в Бишъп, докато Тайтън нареждаше да излитаме. Дори не се бях замислила да остана в Ню Йорк. Там нямаше нищо за мен.
Бяхме потънали в мълчание, когато вратата на банята, в задната част на самолета се отвори и всички се обърнахме към нея.
— Какво, по дяволите? — каза Бишъп.